Източник Уикипедия: Илюстрация от 13. век на дебат на евреин и християнин в произведение на новопокръстения евреин Педро Алфонсо

Поводът за тази статия е материалът на Милена Фучеджиева „Носталгия по миналото”  „Филтър”, брой 40 (89), година 2, 4 – 10 октомври 2023 г.

 Той има формата на памфлет, в който се заклеймяват две мнения: на известния политически наблюдател д-р Николай Михайлов и на журналиста Мартин Карбовски. (Последният задава въпроси на Н. Михайлов и допълва отговорите му, изразявайки собственото си разбиране).

Когато изслушах разговора между Н. Михайлов и М. Карбовски, установих, че с чиста съвест мога да се подпиша под казаното от тях. Ето защо памфлетът на М. Фучеджиева ме засегна лично. Държа обаче да отбележа, че макар да не е образец в своя жанр, той фокусира вниманието на читателите върху един важен проблем – за ценностната ориентация на българските интелектуалци и на българската политика като цяло.

В памфлета на М. Фучеджиева са маркирани две ценностни ориентации – тази, която понастоящем се счита за официална (общоприета) и нейната алтернатива – да я наречем условно „дисидентска”. Авторът на памфлета защитава официалната гледна точка. Аз обаче ще се опитам да покажа, че:

а) правотата на тази гледна точка не е самоочевидна, както излиза от писанието на М. Фучеджиева и както мнозина считат. Официалната гледна точка може да се проблематизира;

б) анализът на обичайния начин, по който официалната гледна точка се защитава, вади наяве две характерни слабости на сегашната българска политическа дискусия: неправомерно опростяване на проблемите и небрежно отношение към аргументацията.

Тези слабости принизяват дискусията, свеждат я до размяна на квалификации и обидни епитети.

За съжаление М. Фучеджиева не си е дала труда да формулира ясно тезите, срещу които сипе огън и жупел. Нейният памфлет не следва логиката на разговора на Н. Михайлов с М. Карбовски, а е само едно впечатление, породено от него. При тези обстоятелства реших в името на яснотата да реконструирам „дисидентската” гледна точка, която М. Фучеджиева засипва с подигравки. Реконструкцията ми е донякъде субективна – тя се основава отчасти на мненията, изразени от Н. Михайлов и М. Карбовски, отчасти на собственото ми разбиране.

Какво оспорва Милена Фучеджиева?

Гледната точка, която е обект на подигравките на М. Фучеджиева и е алтернатива на официалната, може накратко да се представи така:

Съвременният западен свят се намира в период на упадък. В България се шири една превратна (фантастична) представа за съвременното западно общество, която го идеализира. Тя има характер на мисловен стереотип и се е превърнала в популярно клише. Въпросната клиширана представа възниква у нас още по времето на социализма и до голяма степен предопределя „цивилизационния избор” на нашия народ – присъединяване на България към Европейския съюз и НАТО. Тази представа се поражда от две основни причини:

1) отвращението на българите от някои драстични ограничения на правата им, характерни единствено и само за социализма. (Човек не можеше да пътува свободно, да си избере място, където да живее, да придобие жилище, ако има пари да си го купи, да иронизира Тодор Живков („Сит търбух за наука глух” – Радой Ралин) и пр.

2) пожелателното мислене. То се проявява в две основни идеи:

а) че ако при социализма „животът е ад”, отвъд „Желязната завеса” той е рай  – „щастие и рози”;

б) че когато падне социализмът, частната инициатива, конкуренцията и пр. фактори, характерни за капиталистическото стопанство, ще си кажат думата и ще превърнат България в „Швейцария на Балканите”.

Днес, когато разочарованията от „прехода” като че ли взимат връх над оптимизма и Западът вече не е една „трансцедентална идея”, а място, където можем да се преселим и да живеем, идеологемата, за която тук става дума, търпи известни корекции. Тя обаче е все още жива и е важен елемент от веруюто на една влиятелна част от българската интелигенция, чиято основна характерна черта е нейната прозападна (евроатлантическа) политическа ориентация.

Политическите пристрастия на „евроатлантиците” не са безкористни, по правило представителите на тази социална група черпят облаги от връзките си със запада (най-вече по линията на различни фондации и неправителствени организации, които развиват дейност у нас).

Манталитетът на прозападно ориентираната интелигенция е компрадорски – тези хора са склонни да пренебрегнат националните интереси за сметка на чуждите в името на собственото си благополучие. Изживяват се като елит – като носители на разума, доброто, цивилизацията и човечността. Те презират интелектуалците, които „проблематизират” западния свят и считат, че е кощунство да се съмняваш в неговите достойнства.

По принцип „компрадорската” интелигенция е склонна да оправдае или омаловажи недъзите на модерния капитализъм. Тя е превърнала крайния буржоазен либерализъм в своя религия.

Върховна ценност ли е свободата?

В статията си М. Фучеджиева демонстрира високото самочувствие на човек, който съзнава, че принадлежи към елита на нацията. Аргументът е, че веднага след падането на социализма тя е имала куража да напусне България „само с един куфар”, за да попадне в „мечтания свят”. По тази „емигрантска” логика излиза, че отношението към запада е критерият, по който българските интелектуалци могат да се разделят на две категории: с прогресивна и с ретроградна политическа ориентация. Първите, на които М. Фучеджиева симпатизира, вярват в потенциала на модерния либерален капитализъм, а вторите „мрънкат” срещу него, без да са в състояние да посочат ясна алтернатива. Към тях М. Фучеджиева изпитва съчувствие, „макар и да няма за какво”. (Това е интересна идея – да изпитваш безпричинно съчувствие. По този начин ние съчувстваме на един много лош човек, за да не кажем, че го презираме. Съчувствието е християнско чувство. Какво ли би казал по този въпрос психиатърът и богослов д-р Н. Михайлов?)

Интелектуалците „първа категория” живеят в света СЕГА, в „света на възможностите”, а „мрънкачите” са „пленници на миналото, в което са се чувствали възнаградени за способностите си”. Те са „дървени философи”, живеят в света на омразата и отрицанието и по никой начин не искат да признаят очевидното – че светът на западната либерална демокрация въпреки своите дефекти има безспорни преимущества пред всички други съществуващи или съществували някога светове. Тази последната идея не е нова – тя е неделима част от мисленето на много видни интелектуалци от ХХ век, между които е и идеологът на т. нар. Отворено общество – Карл Попър. Аргументът е прост: демокрацията е най-свободният тип обществено устройство, а съвременната либерална демокрация предоставя на хората такива права и свободи, каквито никой друг обществен строй не е в състояние да им предостави.

Тук обаче възниква следният принципен въпрос:

МОЖЕ ЛИ ДА СЕ ТВЪРДИ, ЧЕ ИДЕОЛОГИЯТА, КОЯТО ВЪЗПРИЕМА СВОБОДАТА КАТО ВЪРХОВНА ИЛИ ОСНОВОПОЛАГАЩА ЦЕННОСТ, ИМА НЯКАКВО ПРИНЦИПНО ПРЕИМУЩЕСТВО ПРЕД ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ ИДЕОЛОГИИ?

За хора като М. Фучеджиева отговорът на този въпрос е самопонятен. Обаче самият въпрос е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Там е работата, че думата „свобода” е многозначна и при определени значения на думата тезата за свободата като върховна ценност става проблематична. Обичайно думата „свобода” означава липса на принуда от страна на други хора и институции. Грубо казано, в този случай свободата съвпада с това, което можем да наречем „политическа свобода”: тя се измерва с правата и свободите на хората. Когато К. Попър твърди, че свободата е върховна ценност, той има предвид именно политическата свобода. Обаче значението на думата „свобода” може да се разшири, така че да обхваща не само формалните права, които има всеки гражданин, но и реалната възможност той да се възползва от тях. По принцип всеки български гражданин има правото да си купи вила и яхта в Гърция, но колцина могат реално да се възползват от това право?

Разширяването на значението на думата „свобода” поставя под въпрос достойнствата на капиталистическото обществено устройство. Понеже аргументите на марксистите в това отношение са добре известни, няма да се спирам на тях. Ще отбележа само, че за мнозина върховна ценност при капитализма не е свободата, а парите. Защото, както е казал сърбинът бай Неделкович от „До Чикаго и назад”, „с злато можеш купити и самог президента”.

Освен посочените тук две значения на думата „свобода” тя има и едно трето значение – духовно. Петър Дънов напр, позовавайки се на Евангелието (Йоан 8: 32,33), определя свободата като качество на духа. И един религиозен човек никога не би се съгласил, че политическата свобода е по-важна от единението с Бога. Изобщо казано, от чисто християнска гледна точка, „прехласването” пред консуматорското общество, каквото е обществото на съвременния капитализъм от западен тип, лично за мен изглежда неприемливо.

Има и едно друго възражение срещу тезата, че свободата е върховна ценност. То не почива върху многозначността на думата „свобода” и може да се изрази със следния реторичен въпрос:

За какво ми е свобода в едно „неподредено” общество, в което те е страх да пресечеш улицата, за да не те смаже някой дрогиран шофьор, властта е в ръцете на случайни хора и липсва елементарна справедливост?

Този аргумент изглежда особено актуален с оглед жалкото положение, в което се намира България днес. По принцип обаче аргументът е класически. Бил е издигнат още от Платон в „Държавата”, а преди него – от учителя му Сократ. Последният упорито е твърдял, че „би било глупост да избираш управниците на града чрез гласуване с бобови зърна, след като никой не желае да наема по такъв начин нито кормчия, нито строител, нито флейтист или човек за друга някаква работа, където могат да се причинят много по малко щети, отколкото на града”.

От времето, когато Сократ е „изстрелял” този отровен аргумент срещу демокрацията, са минали около 2400 години. Лично аз обаче не виждам какво може да му се възрази. Изобщо казано, и срещу демокрацията изобщо, и срещу крайния либерализъм,могат да бъдат издигнати най-различни аргументи.

ВСИЧКИ ТЕ ПОСТАВЯТ ПОД ВЪПРОС ПОПУЛЯРНАТА ДОГМА, ЧЕ СВОБОДАТА Е ВИСША ЦЕННОСТ И ОТТУК – МИТА ЗА НЕСРАВНИМИТЕ ДОСТОЙНСТВА НА СЪВРЕМЕННИЯ КАПИТАЛИЗЪМ.

Има обаче един аргумент, който е по-общ. Той обосновава една по-силна теза – че:  

САМАТА ИДЕЯ ЗА СЪЩЕСТВУВАНИТО НА ВИСША ЦЕННОСТ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ РАЦИОНАЛНО ОБОСНОВАНА.

В общия случай ценностите са обективно несравними. Те могат да бъдат градирани по важност, но тази градация е продукт на човешко решение, което не може да бъде обосновано докрай само с помощта на факти. Това положение произтича от субективната природа на оценъчните твърдения, т.е. от фундаменталната разлика между твърдения, които описват факти („Земята е кръгла”), и твърдения, които изразяват оценки („Не сме народ, а мърша!”). Първите са верни или неверни в зависимост от обективното положение на нещата, а вторите се приемат или отхвърлят, защото кореспондират или не с определени норми. Нормите обаче са човешко творение – те могат да са едни или други в зависимост от субектите, които ги приемат или отхвърлят. Една норма не може да бъде обоснована изцяло (докрай) фактически. В този смисъл К. Попър говори за дуализъм за нормите и фактите .

Тази гледна точка за фактите, нормите и ценностите е убедително разяснена (с терминологични нюанси, от които тук можем да се абстрахираме) от философи като Карл Попър и Алфред Ейър. За някои хора това разбиране може би изглежда озадачаващо, но аз го приемам безусловно. От него следва, че твърдения като „Свободата е по-важна от равенството” (К. Попър), „От всички неща най-важно е здравето, защото не се купува с пари”, „Чистата съвест е най-меката възглавница” и пр. не могат да бъдат обоснована с факти. И идеята, че има една върховна идеология, която трябва безусловно да се приеме от всички мислещи хора, увисва във въздуха.

„Черно и бяло” (Дамски аргумент)

В своя памфлет М. Фучеджиева заклеймява критиците на западния свят като тоталитаристи и путинисти. Подобни квалификации „на едро” сега са на мода: те са съзвучни с инфантилизма на съвременната масова култура. В случая беше изтупано от праха старото пропагандно клише на Роналд Рейгън за Империята на злото и тутакси всички световни беди намериха своето логично обяснение. Но позволете ми да задам един въпрос:

Защо, за Бога, един човек, който критикува западния свят, непременно трябва да бъде тоталитарист или авторитарист?

Тоталитарист ли е бил Освалд Шпенглер, автор на забележителното двутомно изследване „Залезът на Запада”? Или Збигнев Бжежински, който в книгата си „Извън контрол” с тревога констатира дълбоката нравствена криза, в която американското общество навлиза в края на ХХ век поради загуба на духовен ориентир?

Има една популярна аргументна заблуда (fallacy), която се нарича „черно и бяло” или „дамски аргумент”. Тя е проста: от това, че се отрича дадено твърдение, се прави извод, че е вярно друго твърдение със същия субект, но с противоположен предикат.

В определени случаи, например когато става въпрос за признаци, които не търпят градация, тази логика върши работа, защото въпросните признаци или са налице, или не. Ако един човек не е жив, значи е умрял – трето положение няма. Обаче между двете крайности „бяло” и „черно”, има множество други цветове: ако котката не е бяла, не значи, че е черна. (Ако Иван не е прахосник, не значи, че е скъперник; ако той не е гений, не значи, че е глупак; ако не е пияница, не значи, че е въздържател; ако не е злосторник, не значи че е светец и т.н.)

Има хора, за които целият свят е черно-бял. Според мен това е проява на инфантилизъм. Но и най-дълбоките мислители понякога попадат в капана на „дамския аргумент”. Карл Попър например възхвалява капитализма отчасти защото е намразил вдън душа фашизма, а покрай него – и  съветския комунизъм. Обаче, ако по времето на Втората световна война, когато той е писал „Отвореното общество и неговите врагове”, политическата картина на света е била, грубо казано, черно-бяла – от една страна фашизмът и съветския комунизъм, а от друга – западната буржоазна демокрация, то сега положението е по-различно. Ето защо не мисля, че сега нашите интелектуалци са изправени пред подобна дилема. И НЯМА АБСОЛЮТНО НИКАКВИ ЛОГИЧЕСКИ ОСНОВАНИЯ ЕДИН КРИТИК НА СЪВРЕМЕННИЯ ЛИБЕРАЛЕН КАПИТАЛИЗЪМ ДА СЕ ОБЯВЯВА ЗА АВТОРИТАРИСТ, ФАШИСТ ИЛИ КОМУНИСТ.

Светът е многолик и са възможни както „хибридни” системи на обществена организация, така и съответните идеологии. Комунистическа страна ли е Китай? И да, и не. Евроатлантик ли е Виктор Орбан? И да, и не. И, строго погледнато, тези квалификации не са най-важното нещо на света. Както е казал Дън Сяопин, „Не е важно каква е котката – черна или бяла. Важно е да лови мишки”.

+ + +

Памфлетът на М. Фучеджиева е илюстриран с едно червено знаме, на което пише „Вся власть советов”. Намекът е прозрачен – който не мисли като нас, е комунист! Обаче съпътстващите асоциации са стряскащи: революция, гражданска война… Свалете малко децибелите, г-жо Фучеджиева! Прозата на ежедневието залива българските градове и села и на повечето българи хич не им е до политика. Вярно е, че политиците имат интерес да ги насъскват един срещу друг, но нали толерантността е основно нравствено качество на един правоверен евроатлантик? Какво мислите Вие по този въпрос?

АНАЛИЗИ БГ е готов да публикува всички мнения по повдигнатата дискусия. Както на засегнатата Милена Фучеджиева, автор в сайта – нейни мнения и гледни точки сме представяла неведнъж с благодарност за съгласието ѝ да ги публикуваме безвъзмездно. Така ѝ на други автори, които биха допринесли за дискусията.