След вчерашното ми писание, много ми се искаше да помълча известно време, да подготвя душата си за идващата Страстна седмица, кръстната смърт и Възкресението.
Възкресението на Лазар
https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=10216646346536086&id=1383007820
Уви, сутрешният брифинг ме принуждава да говоря отново и нека Бог ми прости за дързостта и за това, че ще кажа и някои съдни думи, но смятам, че едно Евангелско събитие от днешния ден ми дава известни основания.
Вчера немалко софиянци, изкушени от великолепното време, решиха да покажат образно „среден пръст“ на правителство, щаб, мерки и карантина, и излязоха по улици, булеварди, пешеходни зони, паркове и градинки. Днес на брифинга се явяват двамина нови – шефът на „Александровска“ и този на софийския Лекарски съюз, извикани, за да призоват за спазване на мерките. И тъй, тръгнаха те да призовават и ни в клин, ни в ръкав – пак заговориха за Църквата, за Вярата и за Бога. Та какво общо имат с Църквата и с Бога онези, които вчера се сюрнаха по улиците?! Или вярващите и Вярата вече ще бъдат изкупителна жертва за всяко нарушение? А може би вече сме стигнали до там, че няма дори момент на „Осана!“, а само на – „Разпни го!“…
На Цветница, освен входът Господен в Йерусалим, се случва и едно друго много важно събитие. Христос отива в храма, прави си бич от въжета и изгонва (очевидно – насилствено) подвизаващите се там търговци. Това, което често се пропуска в тази сцена, е фактът, че това крайно Божие негодувание е насочено към хора, които са ВЪНШНИ на храма. Да, те може и да са допуснати там от вътрешните, но към последните никъде няма такива остри действия. Което за мен показва едно много ясно практическо разделение между църковни и нецърковни, което пък поставя въпроса кой какъв е.
На първо място църковният човек вярва в Бога. Не, не във „висшия разум“, „космическата енергия“ или летящото спагетено чудовище, а в Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Свети Дух. Шефът на софийския Лекарски съюз се опита да се покаже като вярващ човек с някакъв сложен, но по съществото си – езически ритуал, който извършвал преди да влезе на операция; през една и съща врата, с левия крак напред и прочие суеверия. Вярата обаче има своите постулати и те са изложени в нейния Символ. Всеки, който не знае Символа на Вярата, не е църковен човек, защото на практика не вярва в Единия Бог.
Да знаеш Символа на Вярата обаче не е единствената предпоставка да бъдеш църковен, включително написаното от мен вчера, че смятам самия себе си за недостатъчно църковен. Който се чуди дали е достатъчно църковен, може да се обади на личния си свещеник и да се допита до него. Личният свещеник е нещо като личния лекар, но е лекар за душата. Ако човек има нужда от лекар, който да е запознат с всички здравословни проблеми на тялото, помислете колко повече има нужда от същото, но за душата си. И така, който няма личен свещеник също не е църковен човек. И не – не всеки свещеник, на когото имате телефона може да мине за ваш личен, както не всеки лекар, на когото имате телефона е личният ви лекар. Покриващите и този критерий би трябвало да са достатъчно наясно с Вярата, за да могат да направят и третата стъпка – тази, която направих аз (прочетете вчерашния ми статус, да не се повтарям).
Изводите. Нецърковните хора не само в момента, но и по принцип, нямат място в храма. Това значи – не ходете в черквата, ако не е от искрена вяра, а защото от някого знаете, че трябва да запалите свещ за здраве, но само с дясната ръка и с левия крак напред, иначе няма да хване. Това значи също и – не се изказвайте по въпросите на Вярата, защото просто не ги разбирате. Църквата проявява търпение към нецърковните, за да се изпълни Христовия Завет, най-точно изложен в притчата за блудния син (Лука 15:11 – 32). Приемането на блудния син обаче, може да стане само при предхождащо завръщането му разкаяние. Църквата, основно в лицето на нейния Глава – Иисус Христос, очаква с надежда и любов това разкаяние и завръщане и страда за тези, които волно или не, още на са го направили. Но изгонването на търговците от храма ни показва, че търпението на Църквата не може да бъде безкрайно, когато нецърковни и неразкаяни хора обсебват храма. За това си позволявам и да напиша този статус. Най-тъжният извод е, че от сполетялото ни изпитание се видя ясно колко православен е днес православният български народ.
Вчера се обърнах с молба към своите православни братя и сестри. Днес трябва да се обърна и към останалите, особено към онези, които се смятат за вярващи, а всъщност не са. Моля ви, престанете да използвате всеки повод, за да посочите с пръст Църквата и Вярата и да я правите козел опущение за всичко, което се случва в момента. Моля ви, престанете да цитирате Светото Благовестие: кой, смятайки че е воден от добри намерения, друг – абсолютно нарочно, с цел най-малкото да се покаже по-знаещ и по-„праведен“, но нерядко – и за да се подиграе. Особено добронамерените, защото Божието Слово е много по-сложно, отколкото си мислите и понякога и цял живот може и да не стигне, за да бъде узната и разкрита Истината, съдържаща се в него. Моля ви, както помолих вчера вярващите – смирете се, защото иначе във всяка ваша дума звучи приглушено „Разпни го!“; с всяко ваше обвинение бичувате Христос, слагате му трънения венец и го качвате отново на кръста. Знам, че някои точно това и целят. Дори и за тях, но най-вече за всички други казвам – моля ви, недейте, защото не знаете какво вършите.
Прочетено във фейсбук профила Димитър Стоянов