Герои на политическата класа
СТЕФАН Е. НИКОЛОВ: Пуснете траурния марш…
Кампания, която трябва да се изучава от студентите по политология и на партийни семинари като "Така не се прави!"


Динго: Лоша, лоша, лоша Зуут! Трябва да я накажеш като я напляскаш!
Момиче: И след като я напляскаш, трябва да напляскаш и мен!
Друго момиче: И мен!
Трето момиче: А след пляскането, орален секс!
Сър Галахад: Май мога да остана за малко…

(Сър Ланселот нахлува и дърпа сър Галахад към изхода)
Сър Ланселот: На косъм беше. Беше в голяма опасност.
Сър Галахад: Не мисля, че бях.
Сър Ланселот: Да, беше. Беше в ужасна опасност.
Сър Галахад: Виж, пусни ме да се върна и да се изправя пред опасността.
Сър Ланселот: Не, много е опасно.
Сър Галахад: Виж, това е мой дълг като рицар да поемам колко може повече опасности.
Сър Ланселот: Не, трябва да намерим Светия граал. Хайде.
Сър Галахад: О, не може ли само малко опасност.
Сър Ланселот: Не. Не е полезно.
Сър Галахад: Бас държа, че си гей.
Сър Ланселот: Не, не съм.“

Този цитат от „Летящият цирк на Монти Пейтън“ е един от многото, който напомня абсурдната кампания на една бутикова коалиция. Кампания, която трябва да се изучава от студентите по политология и на партийни семинари като „Така не се прави!“

Малко е да се маже, че непрекъснато се прострелваха в краката и ма други за съжаление не толкова фатални места – защото тяхната коматоподобна стабилност в грешките и скечовете предивиква съжаление и внушава липса на перспектива.

С болка наблюдавах това самопрострелване, защото тъкмо ДБ беше най-близо до моите идейно-политически предпочитания. Беше преди ръководителите ѝ да я превърнат в нещо като шоуто на Монти Пайтън или цигански катун, загубил авторитетния си старейшина и всеки танцува своя безумен и самоубийствен танц. Боли ме, защото сред техните последователи са мой приятели и колеги, включително децата ми мои близки, Опитите ми да предупредя, че избраният естравагантен политически стил и говорене е гибелен доведе до незаслужени обиди, довели до раздяла с приятели.

Придържайки се към професионалния език и подход, до самоубийството на ДБ се стигна поради острото противоречие между сляпо следваната догматична едностранчивост и идейното размиване. За ръководителите на ДБ, обсебени oт единствен приоритет – махането  на Борисов и Гешев – всичко  останало, да споменем социално-икономическата и ковид кризата – стана  маргинално и затъмни цялото политическо пространство. Подобни едностранчиви (one issue) групировки в политиката са обречени и краткотрайни като еднодневки. Още по-зле, маоистката монолитност и безкомпромисност се съчетаваше с тотална липса на идейна хигиена до пълно отричане на разликата между ляво и дясно. Най-гласовитите последователи на ДБ, преобладаващи във фб пространството, непростимо за високоинтелентността им, като хунвейбини, стиснали червената книжка, дисципинирано-послушнно възторжено приемаха на доверие мъдрите указания на тандема Христо Иванов – Атанас Атанасов. Имам чувството, че ако ръководството беше номинирало Луна за кандидат, щяха да последват същите елейни химни, както за Лозан Панов. Черната овца, съдия Лалов, който се опита да алармира за тези тежки патологии на партийния връх, си остана глас в пустиня.

За да разшири очевидно стесняващата се социална база, ръководството реши хем неотклонно да следва линията на т.нар. партии на протеста – каквото  и да значи това – срамежливо  обявявайки

ама не, не съвсем, ние сме себе си

И така все повече се обезличаваше – уж  не харесваше юмрука на Радев, но все повече го прегръщаше. Точно като в поговорката

С какъвто се събереш, такъв ставаш

И това им изигра най-лошата шега. Аморфният либерално безидеен електорат схвана намигането като команда „свободно“ в най-неподходящия момент – разгара на битката. Докато кампанията на Панов – Моасе  все повече заприличваше на пошъл водевил с разнопосочни послания, електоратът се разбягваше по лъскави стъкълца и пластмасови играчки. Още на предишния дубъл на парламентарните избори бях поразен като социолог за значимия дял на тези, които на 4 април са гласували за ДБ, но на 11 юли са предпочели ИТН, или по-просто казано, Слави. Непростимо за хора, които имат претенции за интелектуално превъзходство. И този електорален промискуитет достигна вчера своята логична кулминация: масово преливане към новото менте на Остап Бендер с лице на Джон Траволта, и още по-зле – над  1/3 в президентските избори са гласували за Румен Радев, малко повече отколкото за Панов –Моасе, а останалата 1/3 се е „разляла“ по целия останал политически спвктър.

Накратко – печален край на едно славно минало. Пуснете траурния марш…

ПС. За да не прозвучи като некролог, тази сутрин по бтв чух напълно разумен и трезв анализ от Борислав Сандов, представител на Зелените в ДБ. Има надежда и за тази политическа формация, май!

Прочетено във фейсбук профила Stephan E. Nikolov

 

 

Ако сте харесали статията, може да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter