Събрани на летището, върху което сипе пламък
и ни събаря слънцето и в пот ни дави –
отдавна трябваше да отлетим оттук и да се махнем…
Но самолетът закъснява, самолетът закъснява.
Да бяха се показали поне в запаления въздух
излъсканите му крила – да знаем, че го има.
Разгърдил черния си фрак, напразно гарванът се бъхти
да изкопае дупка, през която той да мине.
Промиваме червата си с кафе и чоплим новините.
И шоколада се топи – децата плачат със сълзи кафяви.
Изпратихме Дедал и неговия син Икар, но никой
не се е върнал да ни каже за какво се бави.
Обади се отнякъде пилота, само за да обещае,
че ни очаква друг живот – и повече не чухме.
И си представяме сега, политнали към рая,
как нашите души се спускат с бели парашути.
В съседните летища, от които ни разделят мрежи,
излитат всеки миг – небето ще съборят…
А ние късаме билетите, докрай изгубили надежда,
и чакаме нощта – като добичета покорни.
Навярно ще пристигне той и както ангел се вестява,
ще тичат старците подир крилата му приведени…
Но мене няма да ме има – моята глава тогава
ще бъде къща на щурците с камъчета обзаведена.