Скандинавските страни са твърдо против приемането на “европейска минимална работна заплата”. Поставям в кавички, защото не става въпрос за конкретен размер, а за механизъм, по който да се определят различни нива на национални МРЗ. Та защо? Официално защото така щял да се наруши техния модел на колективно договаряне. Обаче никой не им пречи да продължават да се договарят.

Всъщност заплахата, която провиждат и която според мен изобщо не съществува при тях е, че ще се обезсмислят преговорите, ако вече не се очаква синдикатите да играят решаваща роля при определянето на МРЗ на национално ниво. Подчертавам национално, тъй като те ще продължават да си договарят по браншове и предприятия.

Всъщност скандинавските синдикати в момента се борят за съществуването на организациите, не за правата на работниците, което може и да е по-правилно в дългосрочен план. В България синдикатите продължават да настояват базовите права да са записани в закон, т.е. да са незаобиколими и да не зависят от това дали работниците са достатъчно осъзнати, за да се борят за правата си по браншове и заводи. Защото работниците ни НЕ СА осъзнати. Обаче това ги прави още по-инертни и те така никога няма да започнат да се самоорганизират и да се борят за права над минимума, извоюван от вече съществуващите организации и хората в тях.

Маркс казва, че “сплотяването на работническите маси не е резултат на тяхното собствено обединение, а резултат на обединението на буржоазията”. Докато ние продължаваме да пазим всеобщото право на т.нар. “клас”, национална МРЗ, ограничения върху извънредния труд и още безброй неща, които българският работник приема за даденост, същият никога няма да започне да се бори и обединява. Макар че виждаме, че и при отнемане на права, пак не се синдикализира и скандинавизира. Накратко: май ще се мре

Източник: Фейсбук профила: Vanya Grigorova , заглавието е на АНАЛИЗИ БГ