Антони Пиотровски, Баташкото клане, 1892. Картината е представена и наградена на Първото Пловдивско изложение

На 17 май почитаме Баташките новомъченици, най-новите български светци, канонизирани от Българската старостилна православна църква през 2006 г. и потвърдени от Светия синод на Българската православна църква на 3 април 2011 г., което се отбелязва като Събор на светите Баташки мъченици.

През 1883 Константин Иречек посещава Батак и описва църквата “Света Неделя”:

“Пред олтара на ниски полици лежат редове от черепи. При някои от тях има восъчни свещи, при други – цветя. Някои са цели, други са пробити с куршум, но по-голямата част имат отзад белег от тежък удар с ятаган или сабя, повечето са черепи на жени и деца…. По пода и прозорците е пълно с кости.”

Десет години по-късно Иван Вазов описва същата сцена:

“При недогорелите останки на олтара са сложени на полички купове черепи: разните дупки и широки цепнатини по тях свидетелствуват за мъченическата смърт на нещастниците.”

Сред различните свидетелства проблема за съдбата на непогребаните тленни останки на жертвите на Баташкото клане е най-добре описан от кореспондента на “Дейли нюз” Макгахан, посетил България само три месеца след страшните събития, последвали Априлското въстание. Той разказва, че хората нямали физически сили да погребат близките си, но проявявали почит към костите им, стига да ги разпознаят:

“Някои от тези, които са могли да разпознаят костите на близките си са направили слаби опити да ги погребат. Но те нямат лопати, с които да изкопаят гробове, и са слаби и изтощени от глад. Освен това много от оцелелите са жени, които са правили напразни усилия телата на любимите им хора да бъдат засипани с малко пръст.”

*ВЪЗПОМИНАНИЯ ОТ БАТАК

(разказ от едно дете)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите… много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.

Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях…
С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика…
И издъхна бачо… А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук…
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума…
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче…
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина –
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен – някой ги запря…
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях…
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо… много е далече…
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Иван Вазов, Пловдив, 1881