Художник Борис Димовски, карикатурата е илюстративна

Баща ми имаше приятел Васил Чертовенски – писател и негов колега от вестник „Стършел“. През 1956 г. заедно със Стефан Гечев развеждали из България прочутия френски карикатурист Жан Ефел. Когато пътували от Варна за Добрич, Стефан Гечев разказал на госта, че по тези полета са отседнали ордите на хан Аспарух и тук се е основала първата българска държава. Бай Васил Чертовенски добавя интересен коментар:

—  Като дошел в Добруджа шопът я огледал скептично и извикал: „Аспарухе, Аспарухе!… Да ти таковам такованката майнина!… На кръстопът и кучетата не пикаят, а ти си седнал държава да основаваш…“**

Картечари от Желязната дивизия, източник Шопите – героите на Желязната дивизия

Кога шопите са видели Добруджа – най-вече през 1916 г., когато желязната Първа софийска дивизия под командването на генерал Иван Колев разбива най-напред румънците, а после и руските казаци. Разбира се, през 1956 г. бай Васил Чертовенски е премълчал това обстоятелство пред госта – виден член на Френската компартия. Било е политически опасно. Но шопското наблюдение носи в себе си голяма геополитическа мъдрост. Може ли тя да ни послужи като шифър, с чиято помощ да разчетем политическите страсти, разгорели се у нас след изборите на четвърти април?

Изпитвам основателни съмнения, че първите русофили по нашите земи са се появили при нашествието на княз Светослав I, който подкупен със 100 хил. златни монети от византийския император Никифор II Фока, през 968 г. нахлува и опустошава същата Добруджа. Колкото до евроатлантическите службогонци у нас – те са продукт от падането на Берлинската стена. Кой знае какви други, но все така успешни кариери щяха да направят, ако Съветският съюз не беше съборен?

И сега сериозно, през последния месец станахме свидетели на напълно необичайно поведение от страна на политическите партии у нас. Никоя от получилите парламентарно представителство партии не направи необходимите усилия да излъчи правителство. Опитът на ГЕРБ не го броим – той беше подвеждаща стрелба в нищото.

Всъщност май само ДПС през цялото време сериозно настояваше за излъчване на кабинет, но никой не им хвана дикиш

И да не мислите, че това небивало себеотрицание е предизвикано от принципни съображения? Като познавам бита и душевността на българските политици, си позволявам дълбоко да се усъмня във вричанията, на които се наслушахме в последните седмици. Докато те се вричат нас ще ни тричат…

Имам опасението, че за България са нагласили един крайно неприятен геополитически сценарий, от който няма да има измъкване.  Дали ще ни наложат безрезервно и безусловно приемане на Република Северна Македония в ЕС? Или са ни отредили крайно рискована роля при бъдещо обостряне на руско-американските отношения…

Ние публиката, можем само да гадаем. Но изглежда политическите лидери са наясно и трогателно бягат като дяволи от тамян при възможността да излъчат правителство. Най-вероятно следващият кабинет ще трябва, ще-не ще, да взима крайно опасни и непопулярни решения. И родните ни политици, верни на своята природа, сътвориха прецедент в българската история – да се отказват от министерски кресла. Май само един едничък адвокат Николай Хаджигенов не беше наясно с предстоящото, но той явно не е внимавал много в часовете по история като гимназист.

В настъпилата суматоха другият, който показва видими признаци на оживление е президентът Румен Радев. Държавният глава, колкото за пред хората изрече веднъж, дваж, че би било добре да се състави кабинет. Но ако президентът Радев наистина го искаше, щеше да направи малко по-големи усилия – да предизвика консултации, да бъде повече медиатор. Изглежда да се прави на еркек му се харесва повече. И сега върховният главнокомандващ очаква да бие неговият конституционен час за второто му служебно правителство.

А едно служебно правителство може да взима важни геостратегически решения – припомнете си кабинета Софиянски

И все пак, ако  геостратегическата обстановка е напрегната, добре щеше да имаме държавен глава като цар Борис III, който въздишал, че генералите му са германофили, политиците англофили, а поданиците русофили, та той бил единствения българофил в царството. Но както би възкликнал поетът – на цар Борис III днес гробът му никой не знай, никой не знай…

При създалата се обстановка, когато дори алчните за власт политици бягат от министерските кресла, интересно стои въпроса какви кадри ще назначи президентът Радев в служебното правителство. Искам да му дам един чистосърдечен съвет, почерпен от класиката на съветската сатира – романът „Златният телец“ от Иля Илф и Евгений Петров. Държавният глава трябва да търси за служебен премиер човек с профила на зицпредседателя Фунт. Изкушавам се да пусна един дълъг цитат, за да стане достатъчно ясно – кой днес чете съветската класика:

— Не ви ли трябва председател? — запита Фунт.

— Какъв председател? — възкликна Бендер.

— Официален. С една дума, ръководител на учреждението.

— Аз самият съм ръководител.

— Значи, вие самият се каните да лежите в затвора? Тогава веднага да бяхте казали. Защо ме въртите вече два часа?

Старецът с великденските панталони се разгневи, но паузите между изреченията не намаляха.

— Аз съм Фунт — повтори той с чувство. — На деветдесет години съм. Цял живот съм лежал в затворите заради други. Такава е моята професия — да страдам заради другите.

— Ах, вие сте подставено лице?

— Да — каза старецът, като с достойнство тръскаше глава. — Аз съм зицпредседателят Фунт. Винаги съм лежал в затвора. Лежал съм при Александър Втори „Освободителя“, при Александър Трети „Миротвореца“, при Николай Втори „Кървавия“.

И старикът бавно сгъваше пръсти и броеше царете.

— При Керенски също лежах. През време на военния комунизъм наистина никак не съм лежал, защото тогава беше изчезнала чистата търговия, нямаше работа. Но затова пък колко лежах при непа! Колко лежах при непа! Това бяха най-добрите дни през живота ми. За четири години аз прекарах на свобода не повече от три месеца. Омъжих внучката си, Голконда Евсеевна, и ѝ дадох зестра концертно фортепиано, сребърна птичка и осемдесет рубли златни, в монети по десет. А сега ходя и не мога да позная нашия Черноморск. Къде е всичко това? Къде е частният капитал? Къде е първото взаимоспомагателно дружество? Къде е, питам ви, второто взаимоспомагателно дружество? Къде е командитното дружество? Къде са акционерните компании със смесен капитал? Къде е всичко това? Безобразие!***

Но всичко това се е случвало в царска Русия и Съветския съюз. Българския НЕП**** го наричаме Прехода. През Прехода няма министри и премиери, които да са лежали по затворите. Ще дочакаме новия служебен кабинет. И щем-не щем, ще научим на какви геополитически пачи яйца са ни насадили. Какво да се прави? Шопът го е казал – държава на кръстопът…

*Автор на епиграмата е сатирикът Тодор Климентов

**Цитат от книгата на Радой Ралин „Утешенията на Васил Чертовенски – роман в анекдоти“, София 1994, „ФАКЕЛ“

***Иля Илф, Евгений Петров, „Златният телец“, Глава XV Рога и копита

**** НЕП Новата икономическа политика (на руски: Новая экономическая политика, НЭП) представлява икономическа политика, въведена в Русия и впоследствие в СССР през 1921 година, която либерализира до известна степен след революционната икономика.