През годините и други политически птици снесоха яйцата си в гнездато на синята идея, стоп кадър: Bgonair

Започвам новия сезон на Малките софийски истории с една интермедия, тъй като  когато я писах, си припомних, че първият ми работен ден бе на 01.09.1978 година… точно преди 44 години. Числото 44 има особено звучене в днешно време…наскоро поздравих една позната с нейната 44-та годишнина, като ѝ писах, че сега 4х4 значи all road в живота…е, за мен 4х4 е all road в професията, така че не унивайте, набори…

Напоследък се води спор за правата върху собствеността на сградата на Раковски 134. По стечение на обстоятелствата моята професионална биография започна в тази сграда и по-нататък до края на 90-та година е свързана с нея. Позволявам си да споделя своите спомени.

На 01.09.1978 г. започнах работа в тази сграда, която бе собственост на института, където ме назначиха. Институт на име „Комплексен научно-изследователски и проектантски институт по териториално устройство, благоустройство и архитектура“ и с уникалната абревиатура КНИПИТУГА. Сградата е строена през шейсетте години от държавата специално за тази проектантска организация – можете да си дадете сметка на какво уважение са били проектантите и научните работници тогава. Завършена е в края на 67-ма година и временно е била предоставена като щаб на Световния фестивал на младежта и студентите за времето на подготовката и провеждането му през 1968 г. По време на фестивала директорския кабинет на втория етаж, според институтските легенди, е бил зает от коменданта на фестивала Петър Младенов.

От 1970 г. КНИПИТУГА реално влиза във владение и се настанява на Раковски 134…

В тази прекрасна сграда, на шестия мансарден етаж, прекарах първите си години в професията градостроител.

В директорския кабинет на втория етаж тогава бе проф. Марин Деведжиев – един уникален човек, професионалист, ръководител и визионер – тази модерна дума, която се сега се „лепи“ на кого ли не, на него му отиваше абсолютно точно.

В сградата работеха и архитекти с голяма буква – Савел Марков, Асен Горанов, Асен Захариев. Освен работата по проектите, които водеха, тези светила учеха на занаят и такива начинаещи като мен.

В института работеха и проектираха архитекти с голяма буква – Савел Марков, Асен Горанов, Асен Захариев, които се занимаваха освен с проектите, които водеха и с такива начинаещи като мен, които учеха на занаят.

Там работеха и регионалисти от европейски мащаб като Николай Григоров, Атанас Атанасов, Илия Копралев, които формираха устройствената стратегия на държавата и регионите…

Прекрасни и бохемски времена както в работата, така и в близките кръчми, например „Видинска среща“, известна с оригиналната Гъмза и варените свински крачета и уши с лют пипер и чесън.

В близост бе и култовия магазин за вино и ракия „При бай Генчо“, в който продавач бе самия бай Генчо…

Често институтските творчески обсъждания и спорове бяха в барчето в мазето на сградата на по питие…

За съжаление този прекрасен период за мен свърши бързо – през  есента на 1981 г. Тогава, с устна заповед на члена на Политбюро на ЦК на БКП и Председател на Българската Индустриално-Стопанска Асоциация (БИСА) Огнян Дойнов, институтът бе буквално изнесен от Раковски 134, за да се освободи сградата за БИСА. Това изнасяне бе заповядано да се случи за 48 часа, като на КНИПИТУГА бяха предоставени три етажа от сградата на Балканстрой на ул. „Камен Андреев“ в зоната на гара Сердика.

Дотогава там е била разположена БИСА, но вероятно нито мястото, нито сградата са били достатъчно престижни за Огнян Дойнов. Заповедите какво да се изнесе и какво да се остави, както и цялото управление на „операцията“ се извършваше от един човек със синя манта, каквато носеха продавачите в „Плод-зеленчук“ и домакините в учрежденията. Десет години след това видях същия този човек по телевизора и прочетох името му – един от най-успешните бизнесмени от началото на прехода – „банкерът“ Валентин Моллов.

Срещу тази безумна „операция“ на високопоставения партиец имаше кураж да се противопостави единствено проф. Деведжиев, което му струваше директорския пост – скоростно и безапелационно. Партията го пенсионира през 1982 г. още при навършването му на 60 години.

Въпреки натрапеното преместване на института, тогавашната власт не смени собственик и сградата си остана КНИПИТУГА

Все така до 1990-та година. Тогава, в началото на промените, започна да заседава  Кръглата маса. Като решение на тази Кръгла маса от началото на януари бе прието за задължение на Министерски съвет да предостави на новата политическа сила Съюза на демократичните сили (СДС) сградата на Раковски 134 за ползване. Под решението на Кръглата маса, което съм виждал, но за съжаление не можах да открия в архива си, стояха подписите на култови личности от времето на прехода – Желю Желев, Петър Берон, д-р Константин Тренчев, Кръстьо Петков, Георги Спасов, Георги Атанасов, Андрей Луканов и други

Седмица след това, в решение № 18 от 25 януари 1990 г. на Бюрото на Министерски съвет се постановява:

1. Сградата на ул. „Раковски“ 134 се предава от Министерството на строителството, архитектурата и благоустройството – КНИПИТУГА, за стопанисване и управление от Министерски съвет.
2. Част от сградата на ул. „Алабин“ 14 – III, IV, V и VI етаж, след окончателното ѝ завършване да бъде предадена за стопанисване и управление от КНИПИТУГА

Въпросната сграда на ул. „Алабин“ е била започната като сграда на Комитета по труда и работната заплата, по-късно е била предоставена на Главна прокуратура, а след това с горецитираното решение на КНИПИТУГА и БИСА, Министерски съвет предостави сградата на Раковски 134 на СДС за ползване.

В годините след това „директорският“ втори етаж бе даден на вестник „Демокрация“ и първи нови обитатели на директорския кабинет бяха Йордан Василев и Волен Сидеров.

Председателският кабинет на СДС бе на петия етаж, за да се ползва по-удобно заседателната зала на шестия етаж. Тази зала е била направена от БИСА чрез съединяването на двете големи ателиета към Раковски, в едното от които започна моята професионална биография през 1978 г.

В тази зала посветени твърдят, че е има голям колективен портрет, рисуван от художничката Лиляна Дичева, на който са изобразени „бащите на демокрацията“ у нас – Жельо Желев, Петър Дертлиев, Константин Тренчев, Любомир Собаджиев и др.

Право на държавата като собственик е да се разпорежда по свое усмотрение и съгласно закона със собствеността си, защото това е основно правило на демокрацията. Но както СДС беше символ за началото, така и тази сграда от 1990 г. се свързва със СДС. Дано поне груповият портрет в залата на шестия етаж е запазен, защото иначе ще се окаже, че е прав един приятел, който покрай мераците преди година да се премахват статуите на Абрахам Линкълн в Щатите цитира сентенцията на Светлозар Игов, че революцията изяжда децата си, а демокрацията бащите си…

Прочетете всичките #МалкиСофийскиИстории в личния блог на автора

*Акцентът в заглавието, както и цялото подзаглавие са добавени от редактора. Като пряк участник в събитията около вестник “Демокрация” от октомври 1990 г., та до дните на гротесковия пиянски опит за пуч в Москва в края на август 1991 г. съм запазил доста ярки спомени. Преди неуспешния опит за преврат срещу Михаил Горбачов беше осъществен успешен преврат в ръководството на СДС, където надмощие взе втората вълна лидери, все пак подкрепени и от някои основатели на съюза. Така голямата антитоталитарна коалиция се яви на парламентарните избори през 1990 г. тройно фрагментирана. СДС – Център и СДС – Либерали и СДС – Движение, което единствено влезе в парламента. Тогава неговият лидер Филип Димитров тържествено обяви: “Победихме с малко, но завинаги!”. Победиха с малко и за кратко. И допуснаха завинаги ДПС да влияе върху мнозинствата в българския парламент. Но това е тема за друга история. Сега питам Филип Димитров, като някогашен председател на НКС на СДС – та в известен смисъл и материално отговорното лице на Раковски 134.  Къде е груповият портрет на основателите, рисуван от Лиляна Дичева?

Кин Стоянов