БНТ не пропусна и тази година да подготви празнична хумористична програма за новогодишната вечер. И докато авторекламите за „Новогодишна щръклица“ предизвикаха живописни коментари в социалните мрежи, ние предлагаме на нашите читатели един далечен поглед от миналото и отвисоко. Ще ви върнем близо 70 години назад – в края на 1952 г. Тогава неколцина ентусиасти от редакцията на вестник „Стършел“ решават да основат сатиричен театър на импровизацията. В начинанието участват бъдещите звезди на българския театър и кино – актьорите, които развеселяваха целия български народ в легендарните някога новогодишни програми, скечовете и комедийните реплики от които зрителите повтаряха като пароли до края на годината. В очакване на следващата програма.  Кога българската публика за пръв път открива тези всенародни любимци, научаваме от разказите на Радой Ралин пред литературния критик Вихрен Чернокожев и журналистката Юлия Крусашка. Архивът на Радой Ралин е собственост на Държавна агенция “Архиви”.

…През 1952 г. ние искахме да направим театър на импровизацията, т. е. това, което в момента ти идва в мисълта… и да не знаеш другия какво ще ти каже и оттам да се получи оригиналното… публиката на това да се смее. Ние искахме да се съберат за първи път писатели, художници и музиканти. А по него време музикантите тъкмо ги връщаха от лагерите…

… Това беше 1952 г., октомври! Тогава към Народния театър съществуваше група артисти „Елате да се смеем”, драматизираха Елин Пелин, Чудомир, Чехови разкази. Обаче те нямаха новото, съвременното, актуалното. Никаква политическа заостреност, каквато ние искахме да създадем.

 Обърнахме се към тази трупа в Народния театър. Те бяха хора добри професионалисти – Петко Карлуковски, Георги Раданов, Лео Конфорти, Стоянка Мутафова. Поставиха въпроса ребром: „Напишете репертоара, ако го харесаме, ще го играем!”

 …Тогава за сатира отпускаха пари само по изборите, но тогава за сатира се приемаха такива работи: „Хей, кулак, подъл враг“ и тем подобни – все от руските песни пляски и частушки и всичко беше най-вече срещу американците…

… И тогава потърсихме студентите от ДВТУ (Държавното висше театрално училище). Те се отзоваха веднага. Участваха актьорите Нейчо Попов, Жени Филипова, Леон Конфино, Ицко Финци, Хари Тороманов, Любомир Карабойков, Григор Вачков, Георги Станойков, Петър Бурунсузов и асистентът на проф. Стефан Сърчаджиев Атанас Михайлов. Впоследствие към трупата се присъединиха Досьо Досев, Аврам Пинкас, Леда Тасева, Хиндо Касимов и др…

 … Тези младежи от ВИТИЗ до 19 часа имаха лекции. Оттам отиваха във „филиала” (сегашният „Сълза и смях”), който представяше драматизацията на Никола Икономов по „Село Борово” от Крум ВелковВ 22 и 30 ч. като свършат, тогава изтърчаваха до редакцията и всяка вечер до два часа репетираха. Репетираше се в редакцията на в. „Стършел“, ул. „Добруджа“ № 2.  Най-трудното беше, когато нямаше, нямаше какво да се репетира…

 …Драматизирахме немски фейлетон, печатан в „Стършел”, и Нейчо Попов го разработи фантастично. Сюжетът показваше един голям бюрократ, зает с много телефони и говори едновременно на пет. Влиза негов посетител, изчаква го да довърши, но всеки момент звъни нов телефон. И най-после влезлият, за да предизвика шефа да му обърне внимание, се свързва по телефона от бюрото му и говорят двамата – в телефонна връзка от една и съща стая. Получи се много ефектен номер.

 Преработвахме и стари наши фейлетони. Взехме един фейлетон за снабдителя, който пълни с всякакви безполезни стоки склада, за да запасява. Увлечен, купува 50000 календари. Нека за десет години да има.

 Една вечер, вече репетициите доскучаха… Намирахме се пред скарване, защото и ние не можехме да им дадем опит! Делото ще рухне, нервите едва стигат. Събирахме от колеги-поети по десет лева. Захари Петров нарязваше сандвичи, сваряваше кренвиршите, поднасяше чай. Страшна грижа полагахме към тез младежи. Но тази вечер нищо не помагаше.

 Тогава позвъних на Константин Кисимов: „Няколко души от „Стършел” сме се събрали да направим един сатиричен театър…” „Сатиричен ли? Ами че то много хубаво, бе! Ако знаеше др. Димитров, лично щеше да ви поздрави”. Взе да изказва своите благословии, но когато го помолихме да дойде и ни види, извини се, че е болен от грип. Но не се минаха и десет минути, вънка се звъни продължително. Отваряме, с три шала увит самият Константин Кисимов.

„Я, покажете сега, момчета! Хайде, че аз нямам много време, болен съм, пък утре имам представление”. Видя единия номер и взе веднага да показва как да се направи. В другия номер със снабдителя и двете роли, изпълнявани от Досю Досев и Григор Вачков, игра  едновременно.

 …Вечер канехме Илия Бешков, който страдаше страшно от самота. Тука започна приятелството ни. Той не пропускаше вечер.

 Вече поналучкахме стила на театъра.

Авторите написваха идеята си, обсъждаше се от артистите, оставяхме ги да импровизират и се получаваше нещо много приятно.

 Някой от слушателите подхвърляше виц или каламбур: ако се възприеме, веднага се вмъкваше.

 Беше привлечен и най-младият първокурсник на ВИТИЗ Ицко Финци. Неговият блестящ талант беше най-напред забелязан и оценен от Илия Бешков, който при затваряне  Руския клуб или кръчмата, където е бил, веднага се явяваше като благороден дух-закрилник. 

 Ицко взе немалката роля – лакея на Риджуей.

 Бешков така се увлече в скеча, че го режисираше неуморно, изпъстряйки забележките си ту с бликнали в момента афоризми, ту с благ или сардонически смях.

 По инерция Ицко Финци третираше лакея като нашенски или балкански слуга.

 – „Запомни, Ицко, ти не си в Ориента, а си в Америка. Ти не си жалък гавазин, а си вечният лакей. Той е временният бос – утре, като го изхабят, ще го изметат господарите. Ти, лакеят, можеш без него, той без тебе не може. Играй сериозно, отмерено, ценейки всяка своя секунда срещу парите, които ти се плащат”.

Бешков не се появяваше вече в никое издание и се изявяваше като атински мъдрец по кръчмите. Режисурата страшно го увлече. На всеки актьор казваше нещо относно техниката на говора, пластиката в движението – концептивни, плодоносни открития, които слагаха началото на една нова школа. Ако Кисимов хвърли усилия върху остротата на образа, то пък Бешков даваше нова насока на сатиричната острота, даде философско осмисляне на артистичните стремежи…

 …Режисьорът Стефан Сърчаджиев бил в Париж. Темпераментен и модерен, той имаше склонност към вариететното. Докато Кисимов внесе психологическата заостреност, житейската реалност, жизненост, докато Бешков одухотвори, даде философски концептуалната сатирична острота,  Сърчаджиев – вариететното, веселото, което да люлее публиката в смях и настроение. Той беше ярко талантлив режисьор със страшни инвенции…

 …Тогава в Народния театър сечаха цели борове, та да изглежда сцената истински лес и цялото ни изкуство тънеше в натурализъм… Оставаше да се започне декорът. Предоставихме го на карикатуристите. Но те останаха само изпълнители, защото пак Бешков даде всичките идеи и ги щрихова върху картони. Те бяха така окончателни, че никой не можеше да възрази.

 За американската сцена редакционните карикатуристи бяха нарисували огромен прозорец и зад него небостъргач. Бешков възрази: „Небостъргачите ги има вече и в Париж, и в Бон, и в Москва, и в Бразилия. Това не изненадва вече. Декорът трябва да се състои в макетна огромна каса, отстрани ще щръкнат като комини небостъргачи, по-ниски от касата, а банкерите да изглеждат като джуджета.” Всичко алегорично. За Франция предлагаше будоар или писоар. Тогава кабинетите се сменяха през ден…   За Италия: „Ще вземете от склада на Народния театър статуята на Венера Милоска и върху генитала ѝ ще закачите с гвоздеи „Пийте кока-кола!” За Германия – един рицар просто изправен и едно перо. За Турция – един бордей…

 …Естествено, по това време насажданата отгоре сладникава съветска песен с виенски оперетен привкус беше неподходяща за нашия театър с нови задачи. Емил Георгиев защити достойно куража си на джазов талант. Намери – а те доскоро бяха затворени по лагерите – бившия шеф на джаз Овчаров, Сашо Сладура – един чудесен цигулар. Когато ги извикахме, те предупреждават: „Чакайте, недейте, ние сме хора компроментирани, знаете къде сме били”. Но ние сложихме имената им на програмите заедно с артистите. След всяка репетиция спектакълът зрееше все по-хубав и все по-хубав и всички се запалваха около него…

 Следва продължение

Откъсите са извадени от литературната анкета на Вихрен Чернокожев с Радой Ралин „Просто живях“, подготвена за печат от Института за литература към БАН и спомен на сатирика за Сатиричният театър „Стършел“, записан от Юлия Крусашка и публикуван в сп. „HOMO LUDENS“, бр. 4-5, 2002 г., Сатиричният театър “Стършел”