АРХ. ПЕТЪР ДИКОВ: #МалкиСофийскиИстории. Трети сезон
КВАДРАТ 500: 76. Българският Лувър или как се реализира най-големият културен проект през последните десетилетия
Как един архитектурен конкурс може да се проведе честно и без договорки


арх. Петър Диков

Историята с така наречения „Български Лувър“ или Национална галерия „Квадрат 500“ е една от тези, които ми носеха удовлетворение по време на работата ми като главен архитект в Столична община. При участието ми в нея, получих потвърждение за това, че един архитектурен конкурс може да се проведе честно и без договорки.

Убедих се, че има добри български архитекти, които независимо от това, че са емигрирали и работят в друга държава, си остават българи и желаят да са полезни за български каузи. Удовлетворен бях, че и в днешното консуматорско време може да се случи един голям и важен обект на културата.

Освен това имах възможност да се запозная с един голям човек и творец – Вежди Рашидов, с когото и до сега съм в приятелски отношения…

Идеята за развитие на Национален комплекс за художествени изкуства в квартал 500 от плана на центъра на София или карето между улиците „Левски“, „Московска“, „Оборище“ и „19-ти февруари“, се заражда още в средата на 70-те години на миналия век. Тогава стартира като проектиране, а през 80-те години и като реализация на първия му етап – Националната галерия за чуждестранно изкуство, с реконструкцията на великолепната сграда на Държавната печатница. Тази сграда е построена през 1887 г. по проект на арх. Фридрих Шванберг и частично разрушена и опожарена при бомбардировките 1943-44 г.

През седемдесетте години сградите в целия квартал са се ползвали за учебни корпуси на Висшия Машинно-електротехнически Институт – ВМЕИ. Проектът на първия етап на комплекса е на един от най-знаковите български архитекти на 20-ти век – арх. Никола Николов.

Една скоба – много уникални реализации на арх. Николов, които са от европейска величина и биха могли да се обявят за архитектурни паметници, за да се опазят – се  съсипват безвъзвратно в последните 30 години. Само като пример могат да се дадат хотел „Велико Търново“ в старопрестолния град и ресторант „Магура“ в Слънчев бряг, както и много други негови реализации.

Към 1989 г. арх. Николов има разработени и идеи за крилото по ул. „Московска“ като нова стъпка към цялостно решение за бъдещ голям музеен комплекс.

След 1990 г. работата замира до 1999 г., когато идеята за Национален изложбен комплекс се възстановява и със заповед на тогавашния министър на културата арх. Емма Москова се одобрява задание за проектиране.

Арх. Владислав Николов – син на арх. Никола Николов, въз основата на проектите на баща си започва работа по цялостен проект за квартал 500.

След 2001 година работата отново замира, дори от Министерството на културата се анонсира възможност за продажба на сградата на ВМЕИ към ул. Московска и бул. Левски на турска фирма за така наречен „арт-хотел“.

През 2009 г. Министерство на културата възобнови работата по комплекса, като се взе решение проектът за изграждане на „Българския Лувър“ да бъде избран чрез отворен архитектурен конкурс. Това наименование, дадено на изложбения комплекс от тогавашния министър на културата Вежди Рашидов бе много коментирано – и в положителна и в отрицателна посока. Важното според мен обаче бе, че това име създаде популярност на проекта и си мисля, че спомогна и за реализацията на идеята.

Цялата процедура от решението за конкурс до приключването му бе премината с обилен, характерен за нашенските традиции „хейт“ – защо конкурс, този конкурс е за да спечели определен човек, къси са сроковете, има пропуски в програмата, не е по Наредбата за конкурси, а по ЗОП, не е анонимен, пък уж е анонимен, пак няма да се случи нищо, Рашидов си прави пиар и т.н…

Впрочем по въпроса за архитектурните конкурси съм казвал мнението си многократно, но в #МалкитеСофийскиИстории, по повод на неуспешните усилия за реконструкция на Софийската художествена галерия смятам да споделя отново размисли, както на вниманието на колегите, така и на КАБ, САБ и МРРБ…

За този конкурс, като главен архитект на София, ми бе предложено да оглавя журито.

Съгласих се, защото:

  1. Подкрепям архитектурните конкурси, още повече обявени от държавата и общината (тук сигурно също ще има хейт, но в бъдеще ще споделя мои разсъждения и за конкурса за “Метростанция 20”, и за конкурса „Света Неделя“, и за конкурса за четирите зони в центъра на София, и за конкурса за Топлоцентралата, и за други такива…).
  2. Създаването на нов, национално значим, културен обект в София е престижно за града ни и следваше да се подкрепи.
  3. Откриваше се възможност да се реши проблем с изоставена и безстопанствена голяма сграда в самия център на София.

За конкурса заявиха участие над 70 екипа, но участваха 31 проекта

Журито подходи изключително отговорно към задачата си. На всеки проект бе направена подробна оценка, която доведе до съставяне на един кратък списък, който да е в основата на окончателното класиране. Определянето на челната тройка и на победителя в конкурса се случи също с подробна оценка на тези проекти. Знаково бе, че седемнайсет членното жури бе абсолютно единодушно в решенията си.

И тук, разбира се, имаше „хейт“  

Журито щяло да работи по-дълго от участниците в конкурса… разбира се, друго си е, когато жури и то международно, което предполага слабо познаване на обекта, разгледа 62 проекта за два дни и половина и определи компетентно и бързо победителите…

След приключване на работата на журито и отваряне имената на участниците, аз бях учуден, но в същото време и удовлетворен, че победител се оказа абсолютно неизвестен за всички ни млад български архитект, отдавна работещ в САЩ – арх. Янко Апостолов.

Когато докладвахме на министър Вежди Рашидов резултатите от конкурса, той с присъщата си откровеност каза:

„…Вие избрахте един архитект, който отдавна работи в Щатите и е свикнал на техните цени за проектиране… сега сигурно ще ни одере три кожи за плащането на проекта му…“.

Тогава му обясних, че според мен след като българин архитект, работещ в чужбина и вероятно имащ добър бизнес там, е решил да участва в конкурс у нас, съм сигурен, че той ще бъда удовлетворен не от висок хонорар, а от възможността да реализира проектната си идея в центъра на столицата. Развитието на преговорите за възлагане на задачата показаха, че съм бил прав – проектантският хонорар се определи съгласно българските ценови условия…

Разбира се резултатите от конкурса получиха стандартния за нашенските условия „хейт“.

Устойчивостта на министъра, добре подбрания проект и подкрепата на премиера Борисов обаче помогнаха да се реализира най-значимия културен проект в последните десетилетия. И София получи уникален културен комплекс в своя център.

 

Ако сте харесали статията, може да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter