Много лета отлагах този текст, но си мисля, че му дойде времето да бъде написан.

Както повечето от вас знаете, татко – поетът  Петър Манолов – се  заселва преди повече от 5 десетилетия в местността Урбан при Иракли. Построява си къща с изхвърлени от морето дъски и камъни от мястото, на което се намира построеното.

Според архитекти, на чието мнение държа, къщата е шедьовър в архитектурно отношение. Тя има извивка, която да запази липово дърво, а лятната тераса е така изваяна, че да запази други две липи, под една от които е обядвал цар Борис III с бай Георги Бялата Пръст.

След като мама се присъединява към татко, къщата се сдобива с кенарени пердета от чеиза на мама и с чаршафи, гладени с ютия, пълна с жар, а една прекрасна печка от дядо Пондьо, също произведение на изкуството, служеше за готвене и топлина през зимата.

Вода се вадеше от кладенец с ръчна помпа, като водата беше минерална.
Мама и татко работеха на фара на нос Емине, а моето детство премина с лъкове, харпуни и салове.

Моно Петра изографисва плавниците на Посейдон

При Урбан в ония години нямаше хора. Имаше овце и овчари, които слизаха със стадата си от близкото село Емона.

Ходенето на пазар в село Обзор – то  по-късно стана град благодарение на един наш автомобил, но това е тема за друг разказ – беше  като посещение на столицата през лятото, а слизането до Несебър си беше като минаване на гръцката граница. Така, в лов и риболов, минаваха дните ми, към които като се връщам, разбирам колко хубаво нещо е самотата.

С времето татко стана популярен. Около нас започнаха да се заселват приятели и самотата започваше да изчезва. Хората, които пристигаха имаха същото отношение към природата като татко. На по-късен етап село Емона беше преоткрито от софиянци, които построиха кокетни малки къщи, а мнозина реставрираха вече западнали такива. Всичко в района се застрои изключително внимателно, а онези, които къмпингуваха в гората при плажа изградиха биваци, кръстени с имена актуални и до днес. Ако кажа, че дисидентството в България е тръгнало от тази плажна ивица, няма да сгреша.

Всичко беше прекрасно и хармонично, докато не се появиха еколозите. Налазиха гората с УАЗ-ки и брадви, изградиха най-грозните биваци и изсякоха сума ти дървета, за да ги разширят. За капак предизвикаха и първия пожар в местността. С татко не се занимаваха, но се виждаше, че им пречи, а за да захранват властовите си комплекси, започнаха да се разпореждат сред къмпингуващите кой и къде има право да си разпъне палатка. Силата им стигна до там, че горските в района се гърчеха и дума не можеха да им кажат дори ако запалеха гората.

След тази контролирана екологична анархия се появиха финансистите на всичко това. Започнаха да съсипват Емона с мегаломанските си архитектурни обекти и да прехвърлят собственост като разменна монета из банки. Плажната ивица си остана все така хубава, но се насели с изключително много хора, които идваха като за селфи, че са се напили и тази година на Урбан, но така и не усвоиха тънкостите за почивка сред дивата природа. Разбира се, не всички бяха такива.

Моно Петра: Жълто море

С времето гората при Иракли се превърна в един голям кенеф, който през месец август вонеше като спукана тръба при Варненския залив. Започна дива експлоатация на дивото. След това човек уби човек, за да му се нанесе в бивака. От този момент нататък, за мене всичко с това място приключи. Проля се кръв!

*Моно Петра е артистичното име на български художник и скулптор, заимствано от стихотворение на баща му Петър Манолов, посветено на  едноименния нос в Черно море край Иракли:

МОНОЛОГ НА НОС МОНО ПЕТРА

По-леко би се преживяло като ехо.

Останах камък. Сам. В морето.

Тежи ми!

Не тъжа.

Тежа.

С нозе дълбоко впити във земята,

за да не може някой да ме вземе,

по някого да ме замята!

Поне докато стана пясък!

Поне докато стана пясък!

Петър Манолов