В интерес на истината темата за най-странните градове отдавна се „търкаля“ в Мрежата. Но от „търкалянето“ са изпаднали интересни детайли и илюстрации. За сметка на това са „прилепнали“ много неточности или невярна интерпретация на някои от фактите.

Затова ние ви предлагаме съвсем нов прочит на тази тема.

Анализи,bg

1. Темза таун, Китай

Thames Town, един от десетките китайски градове, които се строят, за да не се ползват

Неосъществена ли е идеята  състоятелните китайци да могат да си позволят да живеят в „Поднебесната“, като в… Европа?

Точно за тази политика на китайското правителство писа в „броя“ си от 15 юни сайтът Анализи.bg:

„За последните около петнайсет години китайското правителство е построило „на зелено“ по около десет нови града всяка година от 2003 насам. Всички новопостроени селища и предградия са по за над 300 000 жители, около двайсет за милион и повече жители, общо: жилища за близо двеста милиона бъдещи граждани. Всички те понастоящем са почти незаселени (под 20% общо), въпреки модерните удобства и цялостно завършена инфраструктура, включваща детски градини, училища, болници, магазини“ („Градове „на зелено“ или хиперурбанизация и кейнсианство по китайски“, д-р Делян Ангелов).

Но тук ще стане дума за (едва ли не – за забавна) разновидност на тази урбанизационна политика – имитацията/копираното строителство на световни/европейски градове.

И както става ясно от заглавието Теймс таун/Thames Town, тук ще стане дума точно за един такъв град. Все едно дали наши колеги го изписват/транскрибират правилно: Таймс таун, например, вместо Темза таун.

Но Темза таун е само едно от архитектурните копия. Антинг, който доста прилича на Хамбург, но в Китай, днес е изцяло празен, въпреки че е предвиден за 50 000 души. Заети са само четири апартамента. В градчето Норт Юръп пак в околностите на Шанхай повтаря шведския град Сигтюна. Днес то също е празно – там не живее никой. Фонтани, канали, мозайка и “местни” магазини като Gucci и Prada – това пък е градчето за пазаруване – Флоренция, край пристанищния град Тянджин. Тяндучен пък е градът, който имитира Париж. В него даже е построено копие на Айфеловата кула, макар и в мащаб 1:3.

Изглежда странно, че в най-многолюдната страна в света има толкова много призрачни градове, но хъсът на Китай за изграждане далеч изпреварва търсенето. Цели градове в момента са празни, с нива на заетост на новите домове, едва приближаващи се до 20 процента…

Един такъв празен град е Теймс таун/Темза таун. Разположен на около 32 км от Шанхай, той е построен с идеята да прилича на старомоден английски град с калдъръмени улици и кръчми. Тук действително всичко е като в мъгливия Албион (без мъглата, разбира се): може да се върви по улиците Oxford или Queen, може да се позвъни от (лондонска) червена телефонна кабина, може да се възхитиш на готическа катедрала, напомняща катедралата в Бристол, и, разбира се, да се снимаш на фона на… импровизираната Темза. Запазването на автентичността на английския град все пак не се получи: лондонските Black Cab Такси TX4 се оказаха китайско производство, а цените на жилищата тук са толкова завишени, че проектът не отговаря на очакванията на създателите си  и все още не е донесъл печалба. Но така или иначе Темза таун е бил построен като място за състоятелни китайци, които могат да си позволят да живеят в „Поднебесната“, като в… Европа.

Завършен през 2006 г., градът и до днес е необитаем. По улиците му най-често могат да се срещнат младоженци, тъй като Темза таун е популярна дестинация за сватбени фотоспомени.

2. Маншиат Насер, Египет

Градът сметище, но в предградието на Кайро, боклукът е единственото препитание

Във всички градове по света хора обикалят кофите за боклук в търсене на изхвърлени предмети и храна, които могат да им послужат. Но никъде боклукът не е толкова важен, колкото в предградието на Кайро – Маншиат Насер. Предградие, известно като Град на Боклука – християнски, коптски квартал в покрайнините на Кайро (Египет), чието население се занимава със събирането на боклука на целия град, за да може след това той да се рециклира и утилизира.

Районът се появява през 1969 г., когато градска администрация на Кайро решава всички «събирачи на отпадъци да се концентрират на едно място – около хълмовете на Мокаттам (arab. Al-Mokattam) в източния край на града, близо до Цитаделата Саладина, или както казват кратко жителите на Кайро – Цитаделата. По приблизителни оценки Маншиат Насер е дом на повече от 40 000 души.

Кварталът е обитаван от представители на едно от основните национални и религиозни малцинства в Египет – коптите (основна част от египетските християни, по традиция последователи на Коптската православна църква (предимно) и на Коптската католическа църква). Освен това хората, които живеят от събирането на боклука, в Египет са известни на особена социална група – забалини (arab. زبالين, Zabbaleen). Събирането на боклука в града е тяхната традиционна заетост в продължение на много години.

Събирането, сортирането и рециклирането на отпадъци е семеен бизнес и носи сравнително добър, според местните стандарти, приходи от заетостта в него.

Макар че в някои справочници е записано някак по инерция, че няма течаща вода, канализация или електричество, в квартала има магазини, кафенета и предприятия за битово обслужване. Вярно е, че това е тежък живот, а всеки свободен сантиметър от пространството е пълен с кули от боклук.

Но собствениците на жилища в столицата плащат такса на събирачите на смет за извозването на боклука от територията на жилищата си. Държавата не регулира тази дейност, но и не ѝ пречи.

Типичното жилище в квартала има няколко етажа: на първия са разположени големи помещения за сортиране и опаковане на боклука – горните етажи са жилищни. На покривите на много сгради са складирани бали и опаковки –сортирани и готови за извозване към вторични суровини. В някои домове са метални скели за изгаряне на отпадъци, неподлежащи на рециклиране.

Това е една архаична система, но въпреки това, е призната като една от най-ефективните в света: забалините утилизират/обработват до 85% от събрания боклук.

Според статистиката Кайро „произвежда“ 6,5 хиляди тона боклук на ден, от които 3-3,5 хиляди тона събират и обработват забалините

Резултатът от дейността на основната маса от населението в квартала създава постоянна неприятна миризма, която витае навсякъде. Изгарянето пък на част от отпадъците на открито допринася допълнително за замърсяването на въздуха в Кайро, който, според съвременните стандарти, се счита за един от най-изостаналите в света. При това положение на нещата очевидно се прави компромис, тъй като този огромен мегаполис, се поддържа изключително чист (нещо много важно в условията на горещ климат), макар с примитивно, ръчно обработване на боклука.

3. Гибсънтън, Флорида

Гибсънтън, Гибтаун, Carny Town – градът на пенсионирания пътуващ цирк и човекоподобните му жители

Наричат Гибсънтън Freaks town – град на уродите. Това е бруталният „прочит“ на обитаващите този град. Или поне на една малка част от тях. Но те са белязали градът със своята участ: Freaks town.  Град от нещастници, гротески на природата, намерили единствено възможното си препитание в цирка (пътуващия цирк): жената-пингвин, момчето с три крака, момчето-алигатор, момичето-камила, момичето-маймуна, мъжът-слон, сиамските сестри-близнаци, човекът-омар, джуджетата, брадатата лейди, гигантът и жената-бебе – някъде около 100 „човешки странности“.

Сега обаче градът е само Showtown, населението е 14 234 според преброяването от 2010 (8752 според преброяването от 2000 г.). Някогашният Gibsonton е малко градче на рибари и дървосекачи. През 1930 г. в него живеят общо 614 души, а до 1945 г. градът нараства до 1100 жители.

В днешни дни повечето циркови артисти (не само „човешките странности“, но и „нормални“ циркови артисти: дресьори, „гълтачи“ на огън и саби, жонгльори и пр. и пр.), заселили се някога в този град са починали. Последната „човешка странност“ Норберт Пит Терхун, или Пубах, огнедишащото джудже и Крал на пигмеите, почива през 2012 година.

Хайде, кажете сега:

Welcome to Gibtown, the last „freakshow“ town in America!

Днес градът не се различава особено от който и да е друг град, освен с историите си.  На 10-13 януари 2019 г. в Гибсънтън започва поредният Gibtown Bike Fest…Строителни фирми и фирми за недвижими имоти се надпреварват да предлагат жилища и хич не прилича на призраци.

Gibsonton Real Estate – Gibsonton FL Homes For Sale

176 homes for sale in Gibsonton FL.

Но „странности“ за този град, поне за чужденеца, все още могат да се намерят дори в официалните събщения.

Гибсънтън е неинкорпорирана/неприсъединена/самоопределила се зона/общност в САЩ, за която Бюрото за преброяване на населението задължително събира данни. И колкото това да не ви говори нищо, Гибсънтън е зона в град Тампа, „окръг“ Хилсбъро, щат Флорида. И всъщност последното е най-важно: Флорида е условието и… решението.

Както ви е известно пътуващите циркове и т.нар. увеселителни паркове винаги са били сезонен бизнес, а през мрачните зимни месеци работещите в тях са принудени да търсят по-топли дестинации. Една от любимите спирки на цирковете е Гибсънтън, почти изоставен град близо до Тампа, щата Флорида.

Така стоте „човешки странности“, но и няколко хиляди техни „нормални“ колеги – циркови артисти намират решението за зимата, а пенсионираните – за цял живот…

Така Гибсънтън се сдобива с още едно име – „Carny Town“ – а place where freaks winter… (за пътуващите циркове на английски има още една дума – carnival).

Другаде тези странни хора сигурно щяха да бъдат социално отхвърлени, но в Гибтаун към тях са се отнасяли като към обикновени хора, свързани номадския начин на живот и скитащо шоу. Местните жители даже пригодили места, където да артистите да държат екзотичните животни (предимно слонове и маймуни) и всички съоръжения (ремаркета и каравани) на пътуващите циркове. А в местната поща дори намалили височината на гишетата, за да обслужват лилипутите.

Ал-Гигантът и неговите двуфутова жена Джини, основават риболовен къмпинг , който се превръща в легендарен сред рибарите от залива Тампа като „Бивакът на Гиганта“. Сиамските близначки Хилтън откриват павилион за плодове. Три фабрики произвеждат виенски колела и въртележки.

Тази идилия обаче се прекъсва от друг известен жител – Грейди Стилс, болен от рядката болест ектродактилия (човекът-омар), който убива годеника на дъщеря си точно един ден преди сватбата. Той на свой ред е убит през 1992 г, от наемен убиец по поръчка на жена му.

Навярно към този случай се връща години след това (2011) епизодът „Гибтаун“ (от криминалната драма „Поляните“), който се върти около убийството в града, известен като рай за пенсионираните циркови артисти.

Гибсънтън обаче става литературен и кино-„персонаж“

1995 – Градът е място на действието на 44 епизод на „Досиетата Х“ – „Humbug”. Странна смърт по време на цирково представление в Гибсънтън, щата Флорида. Кой е убиецът: Русалката Фиджи или Момчето с кучешко лице или някой от другите жители на града? Само че филмът е сниман във Ванкувър и нито един от жителите на Гибстътън не взема участие в него.

1992 – Градът е заглавие на песента „Gibsonton“ по текст на Джулиан Реймънт, съучредител на групата „Вавилон минстрел“

1985 – Градът заема подобаващо място в книгата на Дийн Кунц „Отвъдни очи“. В нея има перлсонаж, който търси убежище в цирковата общност, и се връща с тях в Гибтаун.

С края на пътуващите циркове, важна страница от американската история рискува да бъде изгубена – но жителите на Гибсънтън, Флорида, се опитват да запазят наследството на цирковото изкуство живо.

Градът е дал подслон на Независимата международна асоциация на шоумените (с музей), най-голямата асоциация в Съединените щати, с над 4500 членове. Международният музей на шоумените, разположен на два етажа, представя антично цирково оборудване, други експонати, както и печатни материали, които разказват историята на пътуващите циркове.  В музея е монтирано едно от първите в страната виенско колело. Гибсънтън също така е място на най-големия търговски панаир за производството за цирково оборудване е съоръжения.

„Днес Гибтаун – това е тъжната старата дама в дрехите си и грима, които видях в най-добрите си години“ – казва Дейвид Ривера, куратор на Международния независим музей на шоумените. – Това е анахронизъм, това е по-скоро град в нечие въображение. Всичко изчезва, всичко си отива…

Дали е така?

4. Заречный, Русия

Заречни, закритият град, който 30 години живя с псевдонима Пенза-19

Всъщност това не е единственият съветски град, живял с псевдонима на закрит град. Озерск близо половин живее като Челябинск-65, малко повече живее Вилючинск – като Петропавловск-Камчатский-50, толкова живее и Новоуралск – Свердловск-44 и още и още… Саров/Арзамас-16 – негласната столица на цялата тази Тайна Русия (Русия-2), два пъти „закриван“ град: 1946 и 1954 (колкото и условно да е казано това).

Според различни източници 45/43/40 града (или пгт – селища от градски тип) са със статут на „закрит град“: от преди началото на Втората световна война (няколко), непосредствено след нея и годините на Студената война – до разпадането на СССР, когато те престават да са „невидими” за останалата част от света. Списъкът на тези градове, наричани ЗАТО (Закрити административно-териториални единици) е разсекретен и през 1992 година е приет специален закон на Руската федерация, който по-късно няколко пъти е бил променян. Колкото и да е броят на тези градове 40/43/45 в тях (към 2009 г.) живеят 1 милион 345 хиляди души.

Макар и станали „видими“ на географските карти, и днес всички тези градове са строго охранявани. Много малко хора имат разрешение да влизат и излизат от тези градове, те са официално затворени за туристи и посетители. Твърди се дори, че те (още) са оградени със стени и… бодлива тел. Интересно е да се знае и това, че може да се окаже доста по-трудно човек да се добере до някои закрити руски градове отколкото незаконно да премине някоя държавна граница.

Въпреки строгите мерки, има и закрити градове, които не са обект на подобни мерки за сигурност. Всичко зависи от нивото на секретност… И от предназначението на дейността, извършваща се в тези градове:

Според предназначението си ЗАТО може да се подразделят на 6 типа: атомни градове (обогатяване и преработка на ядрено гориво), военноморски бази, селища в близост до ракетни полигони, ЗАТО с химически профил, селища, поддържащи военната логистика, център/центрове за разработване на лазерно оръжие.

По силата на тази систематизация произволно избраният от нас (нехарактерен с кой знае какво) Заречни (Заречный) попада в първата група – на „атомните градове“: Според собствения му уебсайт, в Заречни се намират важни стратегически обекти, в които се изработват компоненти за ядрени оръжия. Най-големият работодател в града е Росатом, респ. компанията „Старт“, на която Заречни дължи и появата си като град (1958, с указ на Върховния съвет) и… изчезването си от картата на света (1962), когато се създава закритата зона „Пенза-19“.

Сред десетте ЗАТО-града на държавната корпорация Росатом – Заречни е най-малкият град по площ, но най-гъсто населеният – 2359,87 души/км² (население към 2018 – 65 156 души). Икономически активното население е около 63%, а средната възраст на града е 40 години.

Сега, дори и да продължава да е „затворен град“, на 16 километра от областния град Пенза, по Мрежата твърде лесно може да се влезе в Заречни (Заречный). Само че… внимателно! Не за друго, а защото на територията на Руската федерация има два града Заречный, осем микрорайона Заречный и близо 80 (ако не и повече) населени места със същото име: посьолки, деревни, села, хутора,  станици (според административната класификация на Руската федерация).

Ако сте видели вече фотоси от Заречни, не съжалявайте толкова много живеещите в закритите, колкото и вярно да е твърдението, че да се живее в такъв град не било особено граждански удобно: чувстваш се анонимен, даже и избирателните списъци си записан в областния град, трудно можеш да се срещнеш с роднини. Това е и причината жителите му да бъдат компенсирани от държавата – редица привилегии и по-добър стандарт на живот били гарантирани на тези, които ставали част от тайния механизъм на мощната „съветска империя“, както се казва. В магазините имало дефицитни стоки, а нивото на здравеопазването и образованието било много по-високо, отколкото в обикновените градове. Жителите на закритите градове получавали и надбавка върху заплатите си в размер на 20%.

Благоустройството също е на по-високо ниво от други места, много добре е развита социалната сфера и сферата на обслужване. Зад тази бариера на градовете със закрит режим престъпността е много по-малка.

Повечето от руските закрити градове се оказали в трудни условия след разпадането на СССР. Поради прекратяване финансирането и липсата на търсене на продуктите, произвеждани в тях, практически става невъзможно да се живее такъв град. Учените и специалистите получават изключително ниски заплати за труда си и много от тях дори изобщо не работели. През 1995 г. 20% от жителите на закритите градове са безработни. Всичко това води до „изтичане на мозъци“, колкото и трудно може да си представи човек „течът“ от закрития град. Водещи специалисти са принудени да работят в други държави, за да се изхранят себе си и своите семейства.

След всичко сами преценете колко лош е закритият град… Или както казват американците „close city“.

Ако мислите, че е „лош“ препишете го на руснаците. И без това са виновни за всичко: от еболата до изборната загуба на американските демократи. А може би и за още съществуващите закрити градове в бившите съветски републики: Азербайджан, Естония, Казахстан, Молдова, Украйна.

Но закрити градове, макар и не с такава „наситеност“ има къде ли не: Албания, Китай, Мексико, Саудитска Арабия, Южна Африка, САЩ. Тук не говорим за чисто военните обекти със секретна характеристика, а за секретна военна дейност, в която се включва и цивилно население, барабар със семействата си.

По-информираните ни читатели навярно знаят, че само по проекта „Манхатън“ в САЩ са „открити“ три „закрити града“: Gold Coast (1949, нарочно построен!), Лос Аламос (1943), Оук Ридж (1942). Съществува и още един известен „close city“ – Меркъри, град в най-южната част на Невада (с неизвестен брой жители), който на всичкото отгоре е до… най-загадъчната (и конспиративна) „Зона – 51“!.

И накрая, като капак на всичко, първият „закрит град“ – град Полярный (включващ три населени места) се появява… в царска Русия, в далечната 1899 година!

5. Нефт Дашлари, Каспийско море, Азербайджан

Градът на „кокили“. Град, закотвен в морето върху… нефтени скали и седем потънали кораба

В Съветския съюз имаше много уникални технически и инфраструктурни проекти. И един от тях е градът върху водата – „Нефт Дашлари“ (Петролни скали, днес в Азербайджан). В Каспийско море е построен град с високи сгради. Не върху островите, като добре познатата Венеция, не на плаващи обекти, а просто върху водата. По-точно – над водата – на кокили. В действителност обаче това не е съвсем така – все пак има един остров на Петролните скали.

♦

След откриването на петрол в Каспийско море в края на 40-те години, през 1951 г. започва индустриалното развитие на района на Петролните скали. През 1952 г. за първи път в световната практика започва изграждането на естакада, която трябва да свърже изкуствени метални острови. Производството на нефт се извършва от повече от 20 хоризонта, което е уникално явление. От 1949 г. на терена са пробити 1940 кладенци, което осигурява до 60% от целия морски нефт в СССР. Средното дневно ниво на производство е –1800-2000 т. суров петрол. Остатъчните възобновими запаси от петрол на полето възлизат на 21 млн. т. Находището е свързано с континента с подводен нефтопровод с дължина 78 км и диаметър 350 мм.

Нефт Дашлари в най-добрите си времена

В най-добрите времена (през 80-те години) Нефт Дашлари е разполагал с 2000 платформи, мрежа от мостове и виадукти в радиус от 30 км. Дължината на пътищата над водата е 300 км. Основата на острова са 7 потънали кораба, които се превръщат в своеобразен изкуствен остров. За 5-те хиляди работещи са построени 9-етажни жилищни сгради, кино, библиотека, пералня и дори завод за производство на лимонада. За изграждането на градини за плодове и зеленчуци и за футболно игрище са докарани тонове земна маса.

За съжаление, днес градът е в упадък. От 5000 работници са останали 2500. От 300-километровите естакади работят едва 45 км. Поради покачването на нивото на Каспийско море много от пътищата са потопени и работниците просто няма как да достигнат до някои от платформите. Част от жилищните блокове също са потопени до втория етаж.

Запасите от нефт в района ще стигнат за още 20 години според мнението на някои специалисти.

♦

Но нека се върнем назад във времето. Твърдението, че човечеството за пръв път се запознава с петрола от територията на съвременен Азербайджан, а именно на Абшеронския полуостров, няма да бъде преувеличение. Макар че разкрития на нефтоносните слоеве на повърхността се срещат и в други райони на света, но не всички от тях са разработвани поради липса на технология.

Казват, че петрол от Абшеронския полуостров, през Персия, е бил доставян на вавилонските царе, макар и като козметичен продукт (за къпане, или дори направо за пиене като „еликсир на живота“). Но основно, различни производни на маслото – битум и асфалт – са използвани преди 8000 години като строителен материал, като свързващо вещество при изграждането на градските стени. Всъщност, самата дума „масло” има корени в Близкия изток – идва от персийската дума „масло”, „нафта”.

По-близо до нашата ера, петролът вече започва да се използва като горим материал, но този метод не получава разпространение. Така и постепенно интересът на човечеството към нефта се губи и се възприема по-скоро като някаква екзотична субстанция.

Едва в средата на XIX век, с развитието на науката и технологиите, най-накрая петролът заема достойното си място – но след като започват да го разделят на съставните му части – фракции, в него много се оказват много необходими и полезни неща: и керосин, и парафин, и …

Осъзнавайки какви съкровища са скрити в петролната рафинерия, Дмитрий Иванович Менделеев изрича през 1876 г.:

„Да се давиш в петрол, това е все едно да се давиш в банкноти“.

И когато човечеството осъзнава истинската стойност на петрола, започва истинска нефтена треска.

И къде е първата в света петролна сонда? Всичко е точно там – в Азербайджан, на Абшеронския полуостров, през 1848 г. (въпреки че китайците твърдят, че са я направили дори през 347 г., но това е доста съмнително). Първата сондажна платформа в морето? Моля – 1949 г., Азербайджан, на 40 километра от Абшеронския полуостров, „полето“… Нефтени камъни. Ако не вярвате – проверете в Книгата на рекордите Гинес. А не бива да забравяме, че през 1823 г. крепостният селянин Василий Дубинин и брат му построяват първия в света апарат за рафиниране на нефт в Моздок, точно в Кавказ, недалеч от Грозни и недалеч от Абшеронския полуостров…

На два пъти съветската държава има изключително остра нужда от нефт: през

30-те години на миналия век, когато индустриализацията е в разгара си. И втори път – за възстановяването след Втората световна война!

И накъде обръща погледа си държавата? Разбира се, към Азербайджан, същият този Абшеронски полуостров. Ако Украйна е житницата, Кавказ – здравният курорт, то Баку и Северен Кавказ – общосъюзната бензиностанция.

След много опити се стига до „забравените“ Черни камъни (Гара Дашлари) – малък хребет от скали, който едва се издава над повърхността на Каспийско море. И през 1946 г. е организирана голяма експедиция на Академията на науките на Азербайджанската ССР по Черните камъни. Тя установява, че нефтените разливи в тази област не са случайни – под морското дъно има голям нефтоносен слой.

В началото всичко се изгражда върху дървени пилони, забити в морското дъно, но такъв подход значително забавя темпа на работа – хората просто няма къде да се обърнат, а трябва и да живеят някъде.

Решението е полуфантастично – да се създаде изкуствен „остров на изгубените кораби“, по-точно – специално потопени.

През лятото на 1949 г. всичко е готово за пробиване на първия кладенец. На 7 ноември, разбира се, на самия празник, кладенецът дава първото масло от дълбочина от километър, и то в невероятно количество!

В чест на това важно събитие, Черните камъни са преименувани на „Нефт Дашлари“ и с това име влизат в световната история. Днес първият кладенец не работи, но е превърнат в мемориал, един от основните и почитани забележителности на селището. По-късно до първия кораб са докарани  няколко други, изведени от експлоатация кораби, за да бъдат превърнати в

изкуствен остров: „Островът на седемте кораба“.

В края на 1949 г. се пробива вторият по ред кладенец и през първата половина на 1950 г. той вече произвежда нефт. Взето е основно решение: от етапа на проучване да се премине към етапа на индустриалното производство на нефт.

До края на 50-те години петролните скали вече са доста голямо промишлено селище – с две електроцентрали, котелно, баня, първа помощ, да не говорим за инфраструктурата за добив и транспортиране на петрол. За работниците са построени първоначално 16 двуетажни дървени бараки. До 70-те години Нефтените камъни придобиват все повече модерен вид: построени са хлебозавод, лимонаден цех, две 5-етажни общежития и един 9-етажен жилищен корпус. Появил се и… парк с дървета, стадион… Истински „земен“ град!

♦

Днес Нефт Дашлари прилича на опит на човечеството да се възстанови след апокалиптично събитие. Голяма част от комплекса е недостъпен, мостовете, свързващи го, се рушат в морето. Някои от жилищните сгради са под вода.

Въпреки че съоръжението запада, то все още се намира в зона с повишено ниво на сигурност. Именно заради тази тайнственост Нефт Дашлари е включен във филм за Джеймс Бонд от 1999 г. „Само един свят не стига“.

Следва продължение