На 14 април 1876 г. в Оборище край Панагюрище под председателството на апостолите Георги Бенковски и Панайот Волов и с помощници Никола Славков и Захарий Стоянов, описал това сакрално за българската народност събитие, в присъствието на триста делегати се открива Първото българско народно събрание:

“На втория ден после новите разпоряжения да стане събранието в гората, тайните пощи от Меченския комитет известиха, че мястото е вече избрано и всичките представители са събрани там. Това място се наричало Оборище. Късно вечерта на 14 априлий тръгна и Бенковски из Панагюрище. Поп Грую, придружен от много други свещеници, облечени в своите черковни одежди, с кръстове и евангелия в ръцете, завзе място в средата на депутатите, гордо и величествено. Щом се появиха емблемите на християнското величие пред лицето на депутатите, Бенковски и другите апостоли наведоха саблите си надолу. Апостолите произнесоха своята клетва един по един с револвер в ръка, обърнат срещу гърдите им. Клетвата на Бенковски обаче не беше проста клетва. Той държа цяла реч, в която се описваха страданията и теглилата на българския народ.

“Многострадални братия! Земята, която ние тъпчем, е напоена с невинна българска кръв, проляна от нашите петстотингодишни душмани”… и всичките представители паднаха на колене.

Мнозинството, т.е. ония, които желаеха щото да въстане мало и голямо, говореха, че когато въстане цялото население, села и градове, вниманието на человеколюбива Европа ще да се възбуди. Нашите невинни депутати вярваха по него време в искреността на Бисмарка и в добросъвестността на Дизраели; тия не знаеха, че ръцете на тия европейски светила са потънали в кръв, че между тях и Тосун бея съществува само една разлика: че тоя последният се бори кавалерски, с нож в ръката, а европейските башибозуци действуват чрез перо, но перо, натопено в кръв.”