Няма как да отминем спора, който се развихри върху учебниците по история за 10 клас. Въпреки нарцистичната му причина – едни хора да обсебят претенцията, че са единствените проповедници на истината за измъчената и окървавената, братоубийствена отечествена история през вече отминалия 20 век, разговорът за миналото и неговите разпоредители става все по-належащ. Вече коментирахме избухналата медийна война за ставащите все по-проблематични учебници и как у нас миналото може да се приватизира от различни пропагандни цехове:

Историята** – курва или наука?
Как се затварят непрочетени страници от миналото 

А иначе историческата наука анализира, че всяка война има своите повод и причини. За да не се препънем върху повода, а да осмислим причините, решихме да извадим от забвение един поет и едно негово стихотворение. Поетът е Николай Лилиев. Лилиев е един от най-изящните български поети – символисти и дългогодишен драматург на Народния театър в продължение на три десетилетия. През 1922 г. излиза стихосбирката му „Лунни петна“ – наградена тъкмо от Министерството на просвещението. Извадихме от нея стихотворението „Като утеха сетна проблясват небесата“, без да сме проверили дали то е влязло в учебната програма по БЕЛ – идиотското съкращение на предмета „Български език и литература“. Освен изключителното богатство на словото – най-вероятно непознато за днешните ученици и голяма част от техните родители – това стихотворение носи и тъжната причина да осъзнаем колко жалка и злобна глъч носи сегашната кавга за учебниците по история. За да се попитаме и ние, близо век след отпечатването на стихотворението:

Какво ще кажем ние на младите сърца?

КАТО УТЕХА СЕТНА ПРОБЛЯСВАТ НЕБЕСАТА…

КАТО утеха сетна проблясват небесата

сред бледната позлата на наший дълъг ден.

Духът напусто дири и спира изумен

пред тъмните завеси в света на чудесата.

Назад е светлината, назад е младостта,

отминала безследно сред безответно време,

назад е светлий празник и светлите подеми

по волний друм на волни мечти към вечността.

Сърцата ни изгарят в неверните обятия

на чемерна несрета, отпуснала крила,

и тъмни сенки падат по нашите чела,

какво ще кажем ние на свойте родни братя?

Какво ще кажем ние на младите сърца?

Ний тръгнахме безшумно, с надежда окрилени,

и ето ни безродни, и ето ни сразени,

пронизани от знойни тропически слънца.

Ръцете ни са празни и в нашите съдини

не трепва живий пламък на живата вода,

пред морните ни стъпки залязва навсегда

звездата на живота.И наший дух ще мине

като изгубен друмник по своя скръбен път.

На запад подранила Вечерница ще блесне

и плахите ни мисли, и плахите ни песни

сред вечната забрава без ек ще отзвънят.