Аз не съм поет – аз съм син на поет. Заради това – дори  когато и не съм съгласен с поетите – аз държа техните думи да стигнат до вас. Защото са думи честни – думи, бликнали от душата на поета. Изправям се пред вас, за да ви уверя в своето дългогодишно свидетелство, как поетът Николай Милчев никога не погази искреността на своите убеждения. Някои го харесваха, други го афоресваха, ала Николай остана верен на своето творчество, на своята чувствителност, на своята трудна и измъчена съдба. За мен е чест – дори, когато не съм съвсем съгласен с него – да направя достояние на публиката неговата болка.

Болка…, тъй като Николай беше един от най-чувствителните ни публицисти през последните години:

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ: Никога няма да ги прежалим

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ: Днес в парламента – като изпращане на гарата

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ: Кога гласът на хората личи

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ: Какво виждам в следизборните часове?

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ: Островен гигантизъм

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ: България от край до крак

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ – Игра на патриотични почерци

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ: Годината, която я нямаше

Болка…”защото всяка болка е родилна.” написа някога Радой Ралин…

Кин Стоянов

Срамна работа, много срамна работа. Голяма мълчанка е днеска в България.

Да гледаме как шепа самозабравили се хлапетии късат връзките ни с Русия заради кефа на новите ни началници, ме отчайва.

И войната в Украйна няма нищо общо с това. Отдавна заклеймихме Русия като агресор.

Просто сега трябва да блеснем с вдигане на ръка и с правилни отговори на въпроса – така правят добрите ученици. Отличниците така правят. И ястребите също. И малоумниците също.

Отчаян съм, защото същите тези същества ни тикат към война, защото са ни продали за фронтова държава, защото сме им важни само с Черно море (с военното Черно море), а ние седим и мигаме. Защото винаги са гледали на нас като на периферия, а в периферията може да става всичко.

Да кажеш и да твърдиш денонощно напоследък, че Русия е враг на България, че нищо не е направила за българите, че едва ли не ни е освободила от турците само за да ни тъпче, е най-модното нещо сега. И най-реактивното. Искаш ли да се издигнеш, плюй Русия. Не плюеш ли Русия, си „пробит“.

Искам да кажа обаче на тези наши „правилници“, че хабер си нямат какво значи да плюеш Русия – в душата на българина. Скоро ще го усетят. На изборите ще го усетят много звучно. Ще го усетят и тези, за които омразата към Русия е алиби за съществуване, и тези, които се правят на шушумиги сега и искат още малко да управляват. Ще го усетят и Промените, и ДБ-тата, и БСП-тата. И генералите също. Много яко ще го усетят.

Нека да е ясно – днес България къса дипломатически отношения с Русия. Отлитащите самолети късат дипломатическите отношения. И какво ще направи Русия, вече не е толкова важно. Поредните български слънчогледи късат с Русия.

Те същите казаха, че Русия е бензиностанция с ракети, и сега като пълни инфантили си играят, като драскат клечки кибрит.

Не знам кога – след шест месеца, след шест години или след шейсет, но всички ние ще си платим цената.

А целокупните централни медии надминаха всичко, което съм видял през живота си – огън от всички с най-тежката артилерия. Огън по шпионите, по Русия, по Путин, по путинистите , по „рубладжиите“ и по „пробитите“.

И най-важното – майната му на това, какво им е на хората в душите.

А самолетите отлитат за Москва с руски шпиони – мъже, жени, деца, прислужници, готвачи – всичките врагове на България.

Ето затова съм отчаян. Заради голямата мълчанка.

И моля никой да не ми чете съвременни исторически лекции и интерпретации и да не ми пее химни колко горда и автономна е сега България.

Прочетено във фейсбук профила Николай Милчев