Преди години Станислав Стратиев написа комедията „Римска баня“ и сякаш заля със студена вода изпадналата в безвремие социалистическа действителност.

Където и да копнеш, подсказваше ни Стратиев, ще откриеш фалш и гротеска.

Животът беше станал гротесков и смехът през сълзи беше шамар върху лицето на спрялото време.

Сега пък – в наши дни – един човек в Пловдив почнал тайно да копае тунели под къщите в центъра на града. Къде точно е искал да стигне с тия тунели, остава обвито в мъгли и загадки, но копачът открил останки от римски стадион.

И пиесата на Стратиев изплува със страшна актуалност. Пак копаем под краката си – копаем за едно, а откриваме друго.

Да копаем под краката си, е българска национална черта, нещо като начин на живот

Спомням си как определени идеологически копачи и чистофайници търсеха някога лошо буржоазно минало на хората.

Лично на мен брат на дядо ми яко ми издърпа ушите, че ходя на срещи с момиче от неподходящ според него род.

– Нейната баба – назидаваше ме той – готвеше на жандармеристите да ядат у тях, а ти ще ми се целуваш с момичето.

Като се смени властта през 1989 година, та до ден днешен, каквото и да направя, каквото и да напиша, какъвто и да стана – а аз съм бил само учител през тия трийсет години – все ми се натяква, че някога съм работил в Комсомола и затова трябва да си стоя в ъгъла при паяжините. Където ми е мястото.

Къртиците са били навсякъде и винаги през всичките времена – ровят, ровят и подриват съдби, къщи, истории, бъдеще

Оня ден мой познат ми изпрати на лично съобщение сведения за фашисткия произход на младия нов председател на Народното събрание. Дядо му бил съден от Народния съд, та да си знам какъв човек е.

Пускат се разни и различни за Кирил Петков и Асен Василев – все научаваме по нещо тайно и неприлично за тях и близките им.

Преди години Бойко Борисов по пет пъти на ден разправяше с подробности за убития от комунистите си дядо, но не обелваше и звук как е станал член на БКП. Наскоро написа една смешка, че отказал първия път да го приемат, щото имало мач на Левски и той отишъл на мача, а не на приемането в БКП. Да се чуди човек да плаче ли, или да се смее.

Прав е професор Андрей Пантев, като каза веднъж:

„Където има голям антикомунизъм, има нещо гнило и гузно.“

Само ще допълня – има ли голяма борба с капитализма и фашизма, пак нещо е съмнително.

Но думата е за ровенето под краката ни.

Ровехме за САЩ, за Англия и Германия, особено за САЩ. Сега ровим за Русия. За Македония, Сърбия и Гърция сме ровели винаги. И на румънците не им се разминава с ровенето.

Ровим за царе, царици, войводи и поборници, фашисти, партизани и репресирани.

Ровим и до ден днешен без спиране – и  все търсим “истината”.

Нещо като иманяри на “истината” сме станали

И от ровене станахме жълти, даже поакани. В жълта вихрушка се носим – жълти медии, жълта политика, жълт живот. Винаги ни интересува клюката, мръсните тайни и загадки. Чаршафите на хората са небето над главите ни.

И така неусетно потъваме в римски бани и римски стадиони, в блата, в тресавища и кал.

А Станислав Стратиев сигурно ни гледа отнякъде и се е хванал човекът и за главата, и за сърцето.

Прочетено във фейсбук профила Николай Милчев