В предаването на Георги Любенов по БНТ в неделя сутринта Иван Гарелов направи няколко внушения.

Първото беше, че трябва да свикваме със стила на Слави Трифонов.

Второто – че си отиват времената и личностите, които използват площадите за протести и лансиране на идеи.

И третото внушение беше, че е дошло времето на технократите.

Следя Гарелов от много години – кой ли не го следи? Откакто съм започнал да се интересувам от политика и обществен живот, той е бил един от най-важните журналисти пред очите ми. Като чуех сигнала на „Панорама“, и се залепях за телевизора.

Уравновесен, доколкото е възможно, умен, знаещ, врял и кипял в сложни и заплетени ситуации, той едва ли не си дава сметка какво прави.

А какво според мен прави Иван Гарелов?

Съобщава, че Трифонов е непредвидим, но това е положението.

Съобщава, че хората около него са неподготвени, но това е положението.

И казва още нещо – от ИТН може и да не са политици, да не стават за политици, ама вие свиквайте.

Другото важно съобщение беше, че протестите, недоволството и гневът на площадите са минало. Вярно – минало незабравимо, но минало. С две думи, каза на партиите на протеста и на протестиращите да си налягат парцалите, да си мълчат и да си гледат снимките от миналата година. Което значи, и според мен това е най-опасното – забравете какво е правил ГЕРБ, какво са правили прокуратура, олигарси и всякакви други същества по лакомата хранителна верига. Един вид – пито-платено, стига гюрюлтия!

А с това, че е дошло времето на технократите, което вероятно е така, Гарелов в случая се опитва да неглижира ярките фигури, запомнящите се фигури, обаятелните, ораторите.

Даже даде пример с Гърция, където още през 70-те и 80-те години на миналия век говоренето от балконите и на митингите вече не вършело работа.

Излезе, че големият журналист е за политика, ама ако може без много политика и без ярки политици.

Не съм аз човекът, който ще оценява Гарелов. Но ми стана тежко, защото усетих някакво внушение да си затворим очите, да си кажем:

Айде, стига толкова, по-полека! и да задремем. И да свикваме с ексцентричното, със случайното и с технократизма, когато някой благоволи да ни го спусне.

Прочетено във фейсбук профила Николай Милчев