Днес се е родил Христо Ботев – по новия стил.

Не помня откога знам името му. Още от детската градина или от началното училище – не помня.

Но името Христо Ботев се е сляло с мен, както имената на първите ми приятели – Дачо и Тони.

Христо Ботев е бил с мене, без да мисля за това. Слушал съм „Майце си“ и „На прощаване“ и съм ги чувал като песни – точно като песни, а не като стихотворения, писани от някого.

Зазвучи ли „О, майко моя, родино мила“, и ето ме – малко момче в Къкрина, в ханчето, дето е заловен Левски, в студа и в снега. Още не бях ходил в София и е нямало как да усетя стиховете „там близо край град София“ като „случили се“ в София. И до ден днешен даже не усещам, нито вярвам, че Левски е обесен там, където е паметникът му в София. Все към студа в Къкрина ме влече – при онзи плет, дето няма прескачане.

Искам да кажа това, че не съм си мислел за Ботев като за някакъв гений – далечен и непостижим, опрял в облаците и в небето глава. Никога не съм си мислел такива работи. Може би затова калоферските гигантски паметници, постройки и стъпала ме плашат.

Виж, да гледам снимката на Ботев, очите му – изпъкнали и плувнали във влага и треска, челото му – бяло и лунно, къдравата му брада на копчета, ми е любимо.

Как България да не се влюби в него, как да не го обича Венета?

Христо Ботев, нека така да се изразя, ми е приятел от детството, а вече е на 174 години.

Майчице, колко съм изостанал в годините и колко напред е той…