Вече нямам голяма, бухнала и къдрава коса, но от време на време все пак се подстригвам. И като се подстрижа, плащам десет лева, благодаря и се усмихвам.

С години си купувам лекарства от една и съща аптека – всеки месец оставям най-малко по сто лева там. И благодаря.

Хляб, олио и ментови бонбонки си купувам винаги от моя магазин до блока.

Поправям си дрехите при един и същи шивач.

И баници си купувам от едно и също място, и айрян. И благодаря.

А като издам книга – това не е много често събитие – някои от тези дами и господа ми подхвърлят:

– Чухме нещо, че имаш нова книга. Дай, ако може, да я прочетем и ще ти я върнем после.

И защо така, защо така?

Защо моите книги, стихове, разкази и всякакви други писания да не струват нито стотинка, а всичко наоколо да е скъпо и прескъпо? Защо моите мисли, метафори и изречения да подлежат на „връщане“, а останалото – не?

Това лято моя приятелка ме зарадва много:

– Всяка сутрин – сподели ми тя, –  те чета. Започвам още в тоалетната да чета каквото си пуснал и ако е по-дълго, го дочитам в автобуса за работа. Да си жив и здрав, така няма нужда да гледам новини. Много си добър, да знаеш.

Получавам и други похвали от тоя род и в този „удивителен контекст“. Обаче накрая винаги се стига до…

„дай книгата да я прочетем, а после ще ти я върнем.“

Само за сведение на всички уважавани от мен фризьори, аптекари, магазинери, шивачи, месари и баничари ще съобщя, че вече са ми на привършване и книгите за раздаване, и силите, и нервите.

И какъв е този мил, хубав и устремен към светли бъднини свят, в който аз си броя жълтите стотинки от инвалидната пенсия и билетчетата за трамвая, докато в същия момент в американско списание цъфват ликовете на първите български милиардери.

Възход без падение на братя Домусчиеви
РАДОСЛАВ БИМБАЛОВ: За малко да ме обземе националистична гордост
Родните милиардери не обичат хазарта, затова винаги играят на сигурно – с подсигурен дял от нощните шкафчета

Кой съм аз всъщност, как се казвам, какво правя, има ли ме изобщо?

Преди седмица, хей така – почти на инат, си взех двете най-купувани през последните месеци български книги. Втресе ме, срам ме хвана. Или вече съм извън времето и света, или българските читатели са се върнали в пещерите, при сенките и суеверията, при примитивизма и първичността. Не ми се вярваше, че такива „печатни произведения“ могат да съществуват в 21. век и да се купуват най-много.

Но какво разбирам аз? На мен ми дай да ходя по бръснарници, магазини и шивачници.

Защото да си писател в България според скромните ми наблюдения вече означава или да си извън времето, или времето, конюнктурата и модата да са се качили на врата ти и да те мачкат.

А иначе божества, полубожества и поклонени до земята палячовци в литературата колкото искаш. Те обаче си броят наградите и пътешествията, докато други си броят стотинките. И акъла също си броят.

Прочетено във фейсбук профила Николай Милчев