Ходили ли сте на селски гробища скоро? Дано не сте – тръни, бурени и забрава.
Ако попиташ някого за някой гроб, ще ти каже:
„Тука някъде трябва да е… Тука някъде.“
Не се знае вече чий гроб къде е. Мъртвите са си омешали костите, както ние сме си омешали капите.

Откакто се помня, България е все във война – със себе си

Селяни срещу граждани, леви срещу десни, комунисти срещу фашисти, демократи срещу комунисти. Сега вече – американофили срещу русофили, русофили срещу русофоби, натовци срещу путинисти.
И винаги – българи срещу българи.
Воюваме сами със себе си – никога вътрешно и душевно, а брат срещу брата и сестра срещу сестрата.
И защо?
Защото сме малки, смачкани, смалени, комплексирани, недоучени, недоспали, недопили, недолюбили и недолюбени. И ненакрали се.

И защото нямаме собствен ръст, не знаем колко сме високи

Децата, докато растат, ги мерят според вратата. Изправят ги отстрани до вратата и слагат чертички над главите им. Докато пораснат колкото вратата и тръгнат навън сами.
На нас ни го няма ръста, защото нямаме ни врата, ни къща. Нашите врати и къщи ни ги дават други – гърци, турци, руснаци, германци, американци. Нашите къщи ги няма – дават ни ги. И затова нямаме ръст ни за влизане през врата, ни за излизане.
Затова воюваме – винаги сами със себе си, защото не сме се родили за ръста си.
И гробищата ни пречат, защото трябва да помним имена, родове, години и истории.
А хората без ръст нямат нужда ни от гробища, ни от памет.

Прочетено във фейсбук профила Николай Милчев