Този текст е писан преди няколко години и по съвсем друг /доста по-добър!/ повод. Предлагам го с чувство на осиротяване и незабравяйки, че живях в едно и също време с изключителни личности, които ме допуснаха до себе си и имах щастието да общувам с тях.

Жалко е, че го няма Валери Петров, та да ми даде тон за песен или поне да ме сръчка.

Малко е да се каже, че тяхното приятелство беше голямо – то беше удивително.

Впрочем когато за една годишнина на Валери Петров стана дума кой да пише за него, Христо Ганев ме сръчка:

„Вече ти е ред на тебе да пишеш за Валери!“

То си беше въпрос на чест, а не на ред, но Христо ме изгледа толкова строго, та реших, че е и справедливо и не направих никакъв опит да шикалкавя.

Може би се справих, Валери Петров ми благодари за „портретчето“, както той го нарече, дано не е било само от благоприличие.

Та сега ми е ред да пиша за Христо Ганев. В интерес на истината май трябваше да го направя за някоя от предишните му годишнини, но то се е видяло, че няма да ми се размине.

Да, живеем в свободна държава, но осъзнаваме ли наистина какво е свободата? За някои може би Христо Ганев е само един от най-младите партизани и го свързват с прословутата снимка „Тодор Живков се запознава с партизаните от отряда Чавдар“. Ще цитирам обаче неговото четиристишие „Свободата“:

Тя винаги, разбира се, е свята,
но никога не пада от небето.
Тя идва след куршум в главата
или след взрив в сърцето.

Трудно ми е да кажа от кога познавам Христо Ганев, но той определено ме познава по-отдавна.

Благодарение на майка ми, която беше художник по костюми, имах щастието да израсна в киното. Та чичо Христо ме познава още от Бараково и Кочериново, когато се снимаше филма по негов сценарий „Песен за човека“.

За по-младите, които са пропуснали да се информират от интернет, ще кажа, че това е игрален филм за поета Никола Вапцаров – ролята  се изпълняваше от актьора Динко Динев, който имаше удивителна прилика с него и както казваха, играеше почти без грим!

От тогава датира приятелството между чичо Христо и баща ми, който ще е бил току-що завършил живопис, но си спомням, че в един епизод от филма биеше барабанчето в някакъв оркестър, тъй като титулярът го е нямало. Иначе нарисува картина с Вапцаров (Динко Динев му позираше в свободното си време) и тази картина след доста години я видях в Градския комитет на Комсомола, ама после така и не се разбра къде отиде.

Но да не се отплесвам, макар че това е доста характерно за мен.

В ония години Кинематографията (с която неразривно е свързан животът на Христо Ганев – да не си помислите, че съм забравил за кого пиша!) се помещаваше на ул. „Тулово“. Там се нанесе Телевизията, когато построиха Киноцентъра в Бояна.

Леле, какви хубави поляни бяха! И осеяни с всякакъв реквизит – танкове, оръдия и пр. Там всяко лято ходех на лагер. Тези лагери бяха за децата на служителите в киното.

А вечер се правеха щури забави. Спомням си, че веднъж всеки трябваше да изпее нещо. И аз направо избих рибата – изпях песента за людоеда Джери. Откъде я бях научил – кой да помни. А песента, така де се каже, си беше нещо като градски фолклор.

И представа си нямате колко се изкефих, когато след доста години текстът беше отпечатан в един вестник (умишлено не казвам кой, за да не му правя безплатна реклама!) и разбрах, че автор е именно Христо Ганев, чието чувство за хумор много ценя.

И изведнъж прозрях, че животът ми е бил доста повече свързан с него, отколкото предполагах.

И сега понякога си тананикам тая песничка, ама не съм се осмелявал да я пея пред Христо, дори и почерпен. Любима ми е строфата:

В колибите, извити като гъби,
старейшините правят буйна жар
и си подострят клечките за зъби
в очакване на своя главатар.

И понеже наистина всичко е навързано, точно тия клечки за зъби ме връщат винаги към Кочериново. Пред очите ми се появява една огромна кръчмарска маса (брадичката ми едва се подава над нея – представяте си колчав съм бил!), до мене е татко и още много други (сигурно и чичо Христо, и чичо Динко…) и някой пита келнера защо чашката, в която трябва да има клечки за зъби (тогава този атрибут беше задължителен за всяко уважаващо себе си заведение!), е празна.

– Ох, другари – отвърна келнерът, – идват и по-прости хорица. Изчовъркат си зъбите и не връщат клечките обратно, ами ги хвърлят под масата. Не е редно да ги взимаме от пода.

Да, хигиената беше над всичко в ония години. Не си спомням вече в кое градче беше надписът: „Къпи се често, а краката мий всяка седмица!“

Но да не се отплесвам, колкото и да ми е трудно.

Всъщност по-честите ми общувания с Христо Ганев май са от 70-те години на миналия век, когато моят приятел Анри Кулев му стана зет. И понеже нещата винаги се навързват, трябва да отбележа, че Светла Ганева е съученичка с първата ми съпруга – и тримата сме от любимата ни Френска гимназия, която даде доста личности в културата (политиците, да ни извиняват, не ги броим за такива!).

Та думата ми е за общуванията. В апартамента им на Витошка си беше нещо като културен антимовски хан. Осъмвали сме. Тамада беше Христо Ганев. И ако някой си мисли, че става дума за алкохолна еуфория, в грешка е. Там се четяха и стихове – верно, че едното не пречи на другото. Но тук ще отбележа – винаги съм твърдял, че стане ли дума за пиенето ни, всеки ни вижда, но никой не вижда, когато работим. Хич не обичам тоя тип на употреба – да вземеш бутилка водка, да си хвърлиш ключа от хотела през прозореца и да пиеш под юргана, за да не те видят (историята обаче е видяла много такива случаи!).

Но да не се отплесвам исторически, а да карам по същество. Няма да забравя нощта, когато Христо Ганев ни прочете, изпратената до него поема от Стефан Цанев за Козлодуй… Те тогава бяха големи приятели.

После този хан се премести на Елемаг, в тъй наречения Писателски блок. Абе живот си живеехме. Даже не ми се иска и да ви кажа дума повече, за да не завиждате.

Но понеже ми е трудно да си затворя устата, и тук ще се отметна. В Бамбука татко ме запозна с Николай Гюзелев (за тези, които не знаят, големият оперен певец е завършил Художествената академия) – разговорът беше следният:

– Николайчо, да те запозная със сина ми, той ти е колега.

– Пее ли?

– Не, ама е като тебе. Като си отвори устата, не можем да му я затворим!

Защо се върнах на татко ли? Ами веднъж му казах, че Христо Ганев ме е запознал в клуба на преводачите с еди кой си писател. А знаех, че татко не харесва този писател, а уважаваше баща му. Умишлено не казвам за кого става дума, все пак не пиша за жълт вестник. И тогава татко рече:

– Щом Христо те е запознал, няма проблем. Христо е принципен и морален. Изключително принципен и морален.

На някои може и да не им харесва, че има такива хора – ами да си гледат шибаната политика, да разправят, че в България е нямало антифашистко движение, че изобщо е нямало фашизъм и да си тътрят дебелите задници по банките и в еврпопарламента (тука ги изтъркаха!).

Христо Ганев често идваше на нашите средници в клуба на преводачите, които ги започнахме Емко Симеонов, Борето Гуляшки, Витята Самуилов и аз, а после станахме Дядовата ръкавичка. Но той си имаше и свои територии – например в клуба на писатели играеше шах с художника Петър Рашков, но ме допускаха да се присламча.

А на фестивалите на анимацията беше в стихията си. Няма да забравя как във Варна Бинка Желязкова ни се скара на мен и Витята, за пиенето с Христо, щото бил на не знам колко години. А същата вечер той с радост ни съобщи в ресторанта, че е намерил зала за челни стойки. Това ни беше един от коронните номера. Паднеш ли, пиян си – ама ние не падахме. Само Витята се изтресе на борцов мост, но го извадихме от неловкото положение. Нея вечер беше и Чапа в тая зала – не само направи челна стойка, но си и тръгна на ръце. Е, всички знаем, че Чапа е гимнастик, но го чух тогава Христо да казва:

– Да го видим сега как ще пие с краката си!

Там Христо стана родоначалник на поетичните вечери – зададе първия стих „Поетите танцуваха на място“ и тримата написахме по стихотворение. Тези вечери, станаха петъчни в Кинодейците и също се превърнаха в Дядовата ръкавичка.

Но да се върнем и в клуба на писателите на „Ангел Кънчев“ 5. Христо Ганев отдавна е изключен от Партията заедно с още трима заради случая „Солженицин“. Но вече е дошъл Горбачов. И какво?

Абе аз си плямпам нещо, пък Христо леко негодува:

– Говориш си каквото искаш, а нас ни привикват.

– За какво ви привикват? – проявявам интерес.

– Подписали сме някакво писмо.

– Чакайте да се разберем – оправдавам се. – За гласност съм чувал, ама за писменост не съм чувал.

И така в шеги и закачки дойде демокрацията. Всички очаквахме да се обърне палачинката, но не и откъм изгорялата страна, дето само конфитюрът ѝ беше ексик. Но пък каква борба почна за тоя конфитюр – айде да не разправяме.

И в това щекотливо време Христо Ганев написа:

Когато чистим старите обори,
добре ще е по-малко да говорим,
дордето ги превърнем в храм.
От лозунги и химни оглушахме
и както някога от страх мълчахме,
сега да помълчим от срам.

И аз млъквам, ама от уважение към тебе, Христо. Но понеже междувременно и татко си отиде, трябва да ти призная, че никога няма да забравя какво каза на Валери Петров, когато дойдохте на погребението му: „Сотето е красив и в смъртта!“

Дай Боже всекиму!

Знаеш с какво ще завърша. НаздрАВЕ да е, Учителю!