Вече съм го казал... и какво от това
ПЕТЪР ДИКОВ: Туризмът в България и лекува ли се рак?
Погледнете нашите курорти – и летни и зимни, и се сетете за рака!


арх. Петър Диков

Анализът на арх. Петър Диков е публикуван за пръв път в периодиката преди десет години. През 2011 г. авторът го включва в сборника със свои статии „Вече съм го казал… и какво от това“, издателство КИТО. В наши дни сме свидетели как диагнозата на арх. Диков достига да своя летален изход. И май вече никаква лъчетерапия ще може да ни излекува…

Вероятно някой се пита какво общо има ракът с туризма в България?

Малко хора знаят какво представлява ракът като болест. Това е „полудяване“ на група клетки и тяхното безконтролно и много бързо размножаване. Те се развиват за сметка на целия организъм и започват да го „ядат“, и впоследствие, когато организмът не ги издържи и умре, умират заедно с него. Ракът като процес е аналогичен с това, което става в последните десет години с нашия български туризъм.

Погледнете нашите курорти – и летни и зимни, и се сетете за рака. Аз като проектант съм бил участник в процесите и в известен смисъл и съучастник в резултатите, за което разбира се си нося моята вина. Много пъти обаче съм убеждавал инвеститорите на проектите ми – строите хотели, печелите от определен природен ресурс – море, планина, гора, писта.

Унищожавайки него, унищожавате и вас самите, овладейте мераците си за максимални печалби!

Уви, резултатът в повечето случаи бе нулев, инвеститорите настъпваха, настъпваха и печелейки много, постепенно съсипваха природата, на гърба на която съществуваха.

И това ставаше със съучастието на нас – архитектите проектанти, строителите, местната администрация… А хората на върха на пирамидата, които бяха овластени и задължени да управляват процесите в държавата, отстъпваха, отстъпваха, отстъпваха…

За разлика от тези хора в управлението, нашите и чуждите инвеститори, обаче когато усетиха, че първите симптоми на рака вече са налице – а това стана видимо преди две-три години (припомняме, че текстът е публикуван преди 10 години), реагираха светкавично. От хотели преминаха на ваканционни жилища. Каква е разликата – при хотела рискът се носи от инвеститора – той трябва да го работи, да привлича клиенти, да изкарва пари, за да връща кредити, докато при ваканционните жилища за инвеститора практически няма (или може би вече трябва да се каже нямаше) риск – той строи, продава, възстановява си парите веднага, прибира печалбата и остава проблемите на многото малки собственици, купили жилища (повечето чужденци), на общината и на държавата като цяло (защото всичко това се случва в България все пак). А проблемите, които заварват новите собственици на ваканционни имоти, когато си ги получат, са десетки – липса на инфраструктура, липса на благоустройство, липса на обслужване, липса на регламентирани взаимоотношения в едно общество (т.нар. етажна собственост) и т.н.

Отговорът на въпроса „кой основно спечели дотук“ е ясен за всички (а всички си мълчат). Не е трудно да отвори човек историята на развития свят от началото до средата на 20 век и да прочете къде и как в пазарната икономика се перат най-много пари. Пари в големи количества, и то качествено. И сградите на пясъка станаха законни, а документацията им е някъде дълбоко в чекмеджетата на администрацията, и презастрояването е „спонтанно“, и нарушенията са случайни.

Ако се върнем двадесет години назад, ще видим едно от малкото стратегически действия, извършени от държавата с цел управление на процесите в туризма в България (или по-точно наложени отвън на българските власти) – това е изработването на териториално-устройствените планове на черноморските общини, възложени и платени с пари на Световната банка. Създадени през периода 1995-1997 г., тези планове бяха една разумна рамка за развитие, изготвена комплексно и научно. Впоследствие дори се създадоха специализирани звена на държавната администрация (МРРБ) в Бургас и Варна за контрол и изпълнение на плановете.

Не е лошо някой да извади тези планове и да ги разгледа и вероятно ще установи колко верни и точни бяха те. И да попита защо никой не ги спази, кой не проконтролира прилгането им и кой разтури скоропостижно тези специализирани звена за контрол и координация на МРРБ.

А туризмът ни (или поне развитатата част от него – морският и ски туризъм) откровено е болен от рак. В опасна и злокачествена форма. Тук говорим не само и не толкова за основните курорти на България, а за цялото крайбрежие на морето от Шабла до Резово, за значителни територии в Родопите, Рила и Пирин. Що се отнася до големите ни курорти (Слънчев бряг, Златни пясъци, Дюни, Елените, Банско, Пампорово, Боровец), за които основно се коментира презастрояването, е много важно държавата (подчертавам държавата) да вземе стратегическо решение за бъдещето им.

Защото аз смятам, че независимо от всички налични негативи в момента, те имат бъдеще и в сегашния си вид. Но това бъдеще трябва да се определи и да се води с целенасочена държавна политика. Например Слънчев бряг може да стане европейският Лас Вегас, където плажът и морето не са основното, а само допълнителна екстра. И в момента това е може би „най-купонджийският“ курорт в Европа. Липсва му добра реклама, липсва му цялостна визия, липсва му доокомплектоване с облужващи обекти, липсва му добро благоустройство и са му убийствено много сергиите.

Златни пясъци може да се оформи като „източно-европейския Монте Карло“. Защо четем, че Черна гора ще прави „Монако на Адриатика“, а ние на практика го имаме, но и там сергиите със сутиени, бикини, фанелки, маратонки и др. трябва спешно да изчезнат. Тези примери давам само като възможни варианти. Важното е стратегическите решения да се вземат веднага.

А те са: изработването на цялостна визия, може би временен мораториум на строителството в определени зони, добри норми и правила, тежки наказания за нарушителите, безкомпромисна дисциплина, и всичко това трябва да стане на момента.

И нека да отделим туморните образувания като отделен проблем и да стартираме главно с още здравия ресурс. Защото сега наред са балнеокурортите, планинските ни градчета, селищата с културно-историческо наследство. Ако се допусне възпроизводството на това, което стана с морето и ски курортите и при тях, то ще се зачеркне тотално България като добра туристическа дестинация.

В този материал не са включени другите важни задачи на държавата – националната транспортна структура, политиката с кадри, сигурността на туристите, националната реклама, но те сами по себе си са отделни големи теми.

Трябват идеи за справяне със ситуацията, трябва политическа воля за овладяване на болестта и главно за спиране на метастазите, трябват спешни действия по прилагане на терапията. Може би най-подходяща е лъчетерапията – всичко на светло и ясно, всичко под светлината на прожекторите на обществения интерес.

Ако насреща обаче поставим липсата на качествена администрация (особено в малките общини), липсата на контрол и главно това, че в основата на проблема стоят страшно много интереси и много, много пари, ще си дадем сметка колко трудно ще е лечението, каква воля трябва и как самият организъм (Република България – държава член на Европейския съюз) трябва да иска да оживее, като се пребори с болестта.

Иначе скоро (може би до четири-пет години) ще пеем заупокойна молитва и за туризма в България (употребявам това за втори път след земеделието). За съжаление ние с особен мазохистичен унес режем тези два основни стълба (туризмът за миналата година е с принос от 14, 5% в брутния вътрешен продукт на България), на които може да се крепи и развива икономическият просперитет на България и българите.

За радост на всички комшии.

Още по темата:

Мутроморие
СПАСИ ВАРНА: Смъртта на българския туризъм е предизвестена…и очаквана

ИВАН НЕНКОВ: Ах, морето
Всекидневна глътка сатира

 

Ако сте харесали статията, може да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter