10 ноември 1989 година е финалът на вътрешнопартиен дворцов преврат в България, чиято подготовка започва в пряка зависимост от “перестройката” в Съветския съюз, организирана от Михаил Горбачов четири години по-рано.

Всички последствия на този преврат запазват родилните белези на произхода на събитията от съветската, а по-късно от руската имперска политика на Балканите.

На този ден пленумът на българската комунистическа партия приема оставката на Тодор Живков като генерален секретар, която оставка той подава предишният ден на заседание на Политбюро под натиска на най-близките му съратници Добри Джуров, Димитър Станишев, Гриша Филипов и други и на съветския посланик Виктор Шарапов, генерал от КГБ и бивш съветник на Юрий Андропов.

Искането за оставка е организирано от Андрей Луканов и Петър Младенов, който става генерален секретар на Българската комунистическа партия. Тодор Живков се опитва в предходните години да се пригоди към реформаторския курс на Горбачов с изказвания от рода на “Социализмът е едно недоносче, имаме работа с едно недоразвито общество”, но “Москва не вярва на сълзи”, на Живков е отказано посещение в Съветския съюз и той става жертва на партийната номенклатура, която иска да капитализира политическата си хегемония.

Събитието е предшествано от режисирани обществени изяви на организации като “Екогласност”, възглавени от хора от рода на Петър Берон, агент на шесто управление на държавна сигурност с агентурно име “Бончев” от 1969 година.

Подробно досие за агентурната и обществената дейност на Петър Кирилов Берон

Така неизбежната демократизация на страната и проевропейската ѝ ориентация след падането на Берлинската стена един ден преди Ноемврийския пленум е поставено под контрола на тайните комунистически служби далеч преди началото на тези събития, а революционната смяна на собствеността придобива характер на повторна експроприация.

И за разлика от другите източноевропейски страни следващите три десетилетия българският преход става жертва на некомпетентната бивша партийна номенклатура.

Б. р. Този текст носи характера на дълбокото авторово убеждение за историческите събития, които коментира. Обективният анализ изисква по-задълбочено разглеждане на свидетелствата, източниците, документите и геополитическите дадености от най-новата политическа история в края на миналия век.