Стадион „Юнак“ е знаков спортен обект на едновремешна София.

През 1904 г. по повод на Третия юнашки събор в София, на югоизточния ъгъл на сегашните булеварди „Евлоги и Христо Георгиеви“ и „Драган Цанков“ се изгражда първото в града футболно игрище. До 1920 г. то е и единственото. В началото на 20-те години игрището е обновено и на него се провежда VI-ти юнашки събор.

За това обновяване през 1924 г. Столична община предоставя 16 дка общинска земя на Физкултурно дружество „Юнак“ и игрището е наречено „Юнак“.

Източно от това игрище футболен клуб „Левски“ също получава терен от 16,2 дка. По-късно тази площ е увеличена до 26 дка и на нея е построен с доброволен труд и дарения стадион „Левски“ с 10 000 места.

В края на двадесетте години стадион „ Юнак“ се разширява и обновява и получава трибуни от четирите страни с места за около 25 000 зрители.

Това за времето си е много голям стадион и на него са се играели срещите на българския национален отбор по футбол, както и срещите и финалите от Държавното първенство и Царската купа по футбол.

Двата стадиона – „Юнак“ и „Левски“ са разрушени през 1949 г.

От 1950 г. започва да се строи Националния стадион „Васил Левски“, открит на 5 юли 1953 г.

В част от терена на „Юнак“ на запад от новия Национален стадион, по същото време се строи „Ледена пързалка Дружба“, която се е ползвала за тренировките и срещите от националното първенство по хокей на лед, както и за свободна пързалка на кънки за гражданите.

След промените през деветдесетте години Ледена пързалка „Дружба“ абсолютно неоснователно се преименува на стадион „Юнак“

Даже се актува заедно с 18 дка терен като публична държавна собственост.

„Стадионът“ обаче не възстановява функцията си за спорт. Преустройва се в дискотека с модерното име „Индиго“.

С тази дискотека е свързано едно от най-трагичните събития за София в нашето време – смъртта на седем деца, между 10 и 15 години на 21.12.2001 г.

Децата са стъпкани от тълпата по заледените стълби към дискотеката.

Още четири деца  – в  критично състояние – са  спасени от лекарите в „Пирогов“.

След този случай, така наречения стадион „Юнак“ дълго време бе затворен. До момента, в който правителството „Сакскобурготски“ по предложение на министъра на спорта Васил Иванов – Лучано  променя собствеността от държавна публична в държавна частна и апортира терена, сградата, трибуните и пързалката в държавното частно дружество „Национална спортна база“.

Първите намерения за търговско ползване на терена – тъй  като сградата на „стадиона“ междувременно бе набързо съборена, вероятно за да не пречи – се  появиха още 2005-2006 г.

Тогава аз, вече като главен архитект на София, се противопоставих на идеите за изграждане на търговски обекти върху терена и предложих да се направи подземен обществен паркинг, с автомобилен достъп от северното платно на бул. Евлоги Георгиев по изградения мост над реката срещу ул. „Паренсов“ – мост, който на практика сега не се използва.

Входът откъм паркинга, както и самият паркинг са на кота 4 метра по-ниско от съществуващия терен, а цялата площ над паркинга трябваше да е озеленена.

Следващият сериозен напън за застрояване бе, когато турската фирма „Гаранти Коза“ искаше да прави тенис зала за 6000 зрители. Този проект бе обявен в едно предаване по телевизията от министъра на спорта като вече решен. Когато на следващия ден в друго телевизионно предаване, в което бях гост, ме попитаха за мнението ми, казах, че такъв проект няма как да се случи, защото теренът е част от Борисовата градина и е отреден за парк. Последва официален коментар:

„… за какъв се мисли този главен архитект, че ще казва какво да правя на терен, собственост на министерството…“

Задочният „телевизионен спор“ бе решен в кабинета на премиера, и то в полза на София и на Борисовата градина – залата там бе отказана.

Само че до кога ли?

Теренът продължава да е частна собственост, независимо, че е държавна и да е в разпореждане на едно частно търговско дружество, независимо, че е държавно

А историята на стадион „Юнак“ дава и един друг, много интересен поглед върху това как Софийската община, в едни други времена се е отнасяла към своята собственост.

В договор сключен на 02.02.1929 г. между Столичната Централна община и съюз „Юнак“, на който стои подписа на кмета на София генерал Владимир Вазов е записано:

Чл. 1 Софийското централно общинско управление отстъпва на Съюза „Юнакъ“ владението и ползуването на сега заеманото от същия Съюзъ место в градината „Княз Борис“ по тук приложената скица – 39,358.50 кв. м. бъзвъзмездно до съществуванието на Съюза „Юнак“, като голата собственост на същото место си остава на Софийската община.

Необяснимо е защо Столичната община до сега не е предявила претенции за собствеността на терена. Още по необяснимо е продължаващото настояване на Министерството на спорта, подкрепено за съжаление и от Столичната община, към разработващия се вече седем години Подробен устройствен план на Борисовата градина, да се възстанови „спортният“ обект стадион “Юнак”. И то след като едно от основните качества на конкурсния проект, с които той спечели състезанието, бе именно, че този терен се предвиждаше за зелена площ.

Това е вторият по важност вход в Борисовата градина след Орлов мост. А сега, след реализацията на ул. Граф Игнатиев като пешеходна от ул. Алабин до бул. Евлоги Георгиев, когато от самия център на София може да се стигне пеша до парка, този вход вече е ако не по-значим, то еднакво важен. Но продължава да е все още неглижиран именно защото продължава да е в безобразно състояние…

И те така… седи си дупка, оградена с грозни метални тараби, при входа на най-обичания от софиянци парк… е, от 5 години в тази дупка, сред руините, е „възстановена“ ледена пързалка…, ала дали това е решение…