#Поезия и вечност
РАДА АЛЕКСАНДРОВА: Поезията на Екатерина Йосифова
Всичко, което ни заобикаля, може да бъде повод за поезия и именно нея улавя Екатерина Йосифова


Рада Александрова

Екатерина Йосифова има своето трайно място в новата ни литература. А може би и в цялата, кой знае. Поетесата дойде със своя ясно разпознаваем глас от Кюстендил – едно градче като десетките в страната. Тази подробност споменавам заради целия топъл пейзаж в поезията ѝ, толкова неин, толкова български, толкова близък. С други думи – Катя дълго живя при изворите на живота, които създадоха света ѝ – къщата, полето, дървото, времето, въздуха…

Тъй както същността на света се състои от множества, така и поезията на Екатерина Йосифова обединява неговата множественост чрез безбройни лирически миниатюри и фрагменти.

Леко

Облаците
Леко движение
Дърветата
Леко кимване
Камъкът
Леко мълчание.

Няма

Няма животно, което да не харесвам
От разстояние.
Няма дете, за което да не ме е грижа,
но да не е твърде често.
Няма грозно цвете, но
трябва ли да знам кое как се полива?
Не може да няма по-лесни начини
Да се чувстваш добър човек.

Лириката на Екатерина Йосифова сякаш няма определени тематични кръгове. Сякаш. Всичко се прелива, леко, като на игра – слънцето и вятърът, грижите и бабичката…

Всичко, което ни заобикаля, може да бъде повод за поезия и именно нея улавя Екатерина Йосифова с мек, а понякога и рязък тон, но винаги с женска етичност, без героични жестикулации, най-често – с любов и изключителна внимателност, която разкрива другите страни на явленията. Тези, които ние, невнимателните, не сме забелязали. И всичко това – пестеливо, с пределна лаконичност, понякога скепсис, но винаги – разобличаваща сложността. Показваща ни я. И все пак – за любовта. Има едно стихотворение, което запомняш завинаги.

Луна

В тая нощ, за любов наречена,
като смях, като вик, отсечено
някой пакостен зазвъня
със зелена прозрачна луна.

В тая нощ, за любов наречена,
под прозореца ясно повика
мойто щастие разнолико.

(Ти не вярвай, нали са при тебе
мойта нощница, моят гребен,
мойта кожа, разсипани лунички
по възглавница псевдо-лунна.)

И видях как се люшват пожари
кукурякови, минзухарени,
и видях как край преспи прозрачни
размразени кози се прескачат,
през открехнати сенки сияят
невестулки и зайци замаяни
(красотата струи тревожно
по горещите живи кожи),
как с разтворени звездни зеници
ги докосват невиждащи птици
(над главите им трепкат пролетно
биовълнови ореоли),
как покълват семената, послушните,
по-далече, по-далече от крушата,
луди-мъдри пъстърви падат
в синия вихър на водопади . –
Под зелена прозрачна луна.

Ти не вярвай, нали са при тебе
мойта нощница, моят гребен,
мойта кожа и смешните лунички,
и прегръдките гладки, и думите.

В тая нощ, за любов наречена
под зелена прозрачна луна.

Както е в цялата поезия на Катя Йосифова, дори любовният акт не е единствен и извън цялото, любовта е навсякъде – заедно с птиците и невестулките, с вихъра на водопадите, пъстървите и семената. Поетесата от нашата „икономична класа” гради свят, в който прелива красотата , жизнеността и радостното звучене на една мелодия изразяваща вечността на живота. И винаги ще забележим, че тоналността в тази поезия е ведра и светла, че даже грозното, глината, пръстта, магарето не са грозни. Това ни е дадено „назаем от небето.” И ще възкликне на друго място: „Ах, щедър е животът…”

Екатерина Йосифова между Калина Ковачева и Биньо Иванов, снимките за публикацията са взети от фейсбук профила  Силвия Чолева

Изключителната прелест на тази поезия е в нейната неочакваност в сближаването и отразяването на неща и предмети, пълни с живот, в нейната лаконична метафоричност, в блясъка на прозренията. Нека не се лъжем, Йосифова вижда и преминава през мъката и тъгата, тя е също като нас „в картофената нива на живота.”, но тези камънаци и прахоляка „ метейки пред вратата си” не могат да намалят упоението от сладостта на живота. Поетесата като че ли е навсякъде – При Ани, при свещите на лопена, във влака, при отминалите приятели…

”Много ми харесва” – казва тя на околния свят. И на вътрешния. Когато четеш тази поезия, неволно се озаряваш от хубостта на времето, пролетта и полето, на камъка и всичко останало – съществуващото. Има такива хора – с благодарност към живота. Катя е от тях.

Листа във вятъра

това време също ми харесва
нещо като моята склонност към писане
свобода между гниенето и ангела.

В нашата литература имаме много драматични поети, бунтовни, несъгласни и дори героични. Сякаш Екатерина Йосифова няма нищо от това. Бих я нарекла – приемаща. Благодарна. Разбираща. Осветяваща. Даваща и подаряваща.

И ми се иска да завършим този кратък поглед към нейната чудесна поезия с една песничка.

Песничка за голямата любов

Лицето ти е детско и ръчицата
расте до моята ръка.

В картофената нива пирей лази
и с думата любов
несигурност покълва и омраза.
Вехтее думата любов,
лицето ѝ от болни сенки е белязано.

А твоето лице е детско и ръчицата ти
докосва моята ръка.

В картофената нива се извива яко
на днешната ни работа гръбнакът,
вечеря сладка и легло за галене
открая чакат.

А твоето лице е детско и си свети

Прочетено във фейсбук профила Rada Aleksandrova

 

 

Ако сте харесали статията, може да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter