Една литературна анкета е на път да види бял свят след 39 годишно отлежаване. Не съм опитвал толкова отлежали благородни питиета, но преживях удоволствието да бъда съучастник в онези първи септемврийски дни на 1982 година, когато започна, ех, толкова дълъгият диалог между Вихрен Чернокожев и Радой Ралин, довел в крайна сметка до последното заглавие на издателството към Литературния институт – БАН „Боян Пенев“: Радой Ралин – Просто живях. Беше ми предоставена синовната привилегия да напиша послеслова на анкетата, който в израз на благодарност публикувам  авансово и ексклузивно за АНАЛИЗИ БГ.

МАТЕРНИТЕ

Аз съм майка многодетна бездетница.

Аз съм толкова много обичана,

че ежегодно

разцъфтявам, узрявам и чакам…

Цар Ирод бди над моята бременност

и всичко протича нормално,

защото съм минала курсове

по безболезнено раждане.

Любезните царски джелати

честитяват ми всяко отроче

и кръщават го с паметно име,

след което му вземат

главата…

Защото цар Ирод милее

за застрашената своя държава.

Аз раждам, погребвам. И раждам…

Защото съм толкова много обичана  –

епопеята продължава:

сам Ирод ми връчи

орден за майчина слава.

До смъртта си ще раждам!

Само

няма да чуя: “Мамо!”

През 1983 г. Радой Ралин трябваше да отбележи шейсет годишнината си. Пиша го с известна условност – баща ми е роден на 23 април 1922 г. По-нататък ще стане ясно. Според тогавашните соц. мурафети, макар и низвергнат от режима заради „Люти чушки“, Радой Ралин беше член на СБП и „по наряд му се полагаше“ издателство „Български писател“ да издаде два тома избрани съчинения – в неговия случай лирика и сатира. Интерес към „юбиляра“ проявиха и някои извънстолични издателства. Варненското издателство „Георги Бакалов“ заложи в плановете си сборникът с епиграми „Епиграмки в рамки“ – 15 години след изгарянето на „Люти чушки“ в пещите на Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев“ никой преди това не дръзна да издава епиграми на Радой Ралин. Епиграмките бяха отпечатани, но така и не стигнаха до книжарниците. Целият тираж беше депозиран в сградата на бившия Сливенски затвор, където прибираха и други инкриминирани книги – например „Лице“ на Блага Димитрова. Пловдивското издателство „Хр. Г. Данов“ прояви интерес към киноромана „Аз съм Левски“, създаден по едноименния сценарий на Радой Ралин. Книгата излезе след десетилетие през 1993 г. Редови редактори и издателски фактори се надпреварваха да цензурират едно-друго  от подготвените за издаване ръкописи. В Държавна агенция „Архиви“ се пази цялата кореспонденция между юбиляра Ралин и акушерите на неговия юбилей. Все по това време баща ми написа стихотворението „Матерните“, с което започна този послеслов.

Напоследък ме преследва натрапчиво епизодът със синовете на лейтенант Шмид, който се разиграва в председателския кабинет в някой незнаен съветски изпълком – началото на легендарната сатира „Златният телец“…

Общо, взето “децата на лейтент Шмид” зад паметника на безсмъртното страшилище, 2017 г.

Замисля ли се върху отминалите времена, изпълнени със спомени за баща ми, като проклетия започва да ме преследва комичната асоциация с Остап Бендер. Годините неумолимо изтриват детайлите от колективната памет за един или друг епизод, една или друга история. Самата колективна памет се разтваря някъде там във времето. Оставам насаме с преживяното или чутото, или разказаното ми, ала когато понеча да го споделя с публиката, леко засрамен се запитвам – кому ли ще е интересно? 

Помня топлия край на септември 1982 г., когато баща ми заръча да пътувам заедно с младия тогава литератор Вихрен Чернокожев до Варна – там  той ни очакваше в писателската станция. Вихрен беше получил задача от Литературния институт да направи анкета с Радой Ралин…

Вихрен бързо се превърна в не просто анкетиращ, а един от елементите в тесния приятелски и съмишленически кръг на Радой Ралин, наравно с професор Димитър Аврамов, режисьора Владимир Янчев, поета Борис Христов, Желю Желев, литературния критик Божидар Кунчев и вечно дружелюбния другар от бащината младост чичо Дачо Маринов.

Радой Ралин с поета Борис Христов и актьора Тодор Колев

Да анкетираш Радой Ралин не е лека работа. Читателите на тази книга вече трябва да са се убедили в склонността на баща ми не просто да криволичи в потока на съзнанието – станали са свидетели на Радоевите водоскоци на асоциациите, което прави задачата на събеседника му да вкара разговора в русло на практика невъзможна. Заради това е и синовната ми признателност към свършеното от Вихрен Чернокожев. Заради изключителната добросъвестност, с която е възпроизвел разговорите си с Радой Ралин. Не мога да спестя благодарностите си към Росица Чернокожева, която в последна сметка завърши делото на Вихрен. Благодаря и на Емил Димитров, заради подробните и прецизни бележки, които вкарват раздърпаното от Ралиновите афекти повествование в контекста на времето.

Бях на 18 години и тъкмо взел зрелостното си свидетелство в ръка, при това прясно скъсан на първия си кандидат студентски изпит, когато баща ми реши да разкаже пред мен живота си. Разбира се, при него нищо не ставаше просто ей така. Всяко действие образуваше своята драматургия и мизансцен. В случая беседите ставаха по следния сценарий – след като бяхме обядвали, се оттегляхме в неговата стая, заемахме разположените в двата края легла и почти като в психотерапевтичен сеанс, татко започваше да ми разказва живота си. Щом се уморяваше от думите си или от преживяванията, които предизвикваха спомените му, той кротко заспиваше, а аз тихичко се измъквах. Сега силно съжалявам, че веднага не сядах да запиша разказаното. Но спомените ми са много ярки, заради това свидетелствам, че Вихрен Чернокожев педантично добросъвестно е предал в анкетата животоописанието, което си е направил пред него Радой Ралин. Разказите не се различават от чутото и запомненото от мен. Ако мога да добавя нещо – то е свързано с осиновяването на баща ми. Тази тема винаги е била дълбоко травматична за него. Много по-изчерпателно и въздействащо е свидетелството на неговия по-голям брат по рождение проф. Вълчан Вълчанов – изтъкнат български вирусолог, ментор на светила във българската вирусология като акад. Ангел Гълъбов, научен приятел с откривателя на ХИВ, вируса на СПИН Люк Монтание. В своята автобиографична книга „Хора и срещи по моя път“, София 2002, изд. „Меридиани“ Вълчан Хадживълчанов развълнувано и достатъчно ясно описва драмата, която се е разиграла на 22-23 април 1922 година, затова ще си позволя да го цитирам дословно:

„В оскъдния архив на татко от онова време са останали два листа от гърба на някаква счетоводна книга (изписани от татко – Христо Хаджи Вълчанов, биологическия ми дядо, б. м. – с избледнял химически молив и после откъснати). Почеркът е от това време, но твърде неравен. Текстът гласи:

22 април. На заранта Събито зазля. От 2-3 дни то бе престанало да яде. Само от време на време изяждаше по парче портокал и пиеше малинов пивоквас. През последните си дни то винаги искаше голямата ламба да му свети. Ние вече предвиждахме, че Събито скоро ще ни напусне. Часът е 10. То започна несвързано да говори. Краката му бяха подути и бяха започнали да се сдървяват.

И то се залавя за мене, иска да го нося…

– Аз няма да ходя в болницата. Аз не храча кръв. Митко храчи, той ще иде в болницата…

– Де ми е бялата фуста? Много си я обичам… И бялата манта…

 Майка му донесе фустата. То я разгъва – то я разгъва, гледа, пак я загъва, туря я над юрганчето… – Донеси ми бялата…

Портокалът свърши. Искам да му нарежа цял. То отказва. „Не искам, после!“

11 часът Нещо го задушава. Хъркането се усилва. Дишането му става много мъчно, често. То престана вече да говори. Поиска да го оставим стоешком, подпряно на стената, прикрепяно с възглавници от двете страни. Агонията започна. Милите сини очи вече гледаха през мрак. То нищо сякаш не вижда. Само стои така подпряно, хъркат му гърдите. Мъчи се.

Цели три часа мъчителни изкарва то, в безсъзнание, в страдания. Мъките му не можем да изтърпим. Аз се кръстя, моля Бога да прибере това дете, за да не понася вече тия страдания. В 1 часа след полунощ дишането му започна да става по-рядко, силите му го напуснаха, то се катурна на лява страна и издъхна.

23 април Първият час на тази дата, тъмният час на нощта се огласи от нашите силни плачове по милото Съби. Нагласихме малкото креватче в гостната стая, на което се положи измитото, вчесано, пременено, вече спокойно Събче.

Когато майка му и аз го оплаквахме, Радка започна да усеща родилни болки. Тя целуна покойницата, прости се, отиде в долната стая. Повикаха акушерката. Към 8 часа се роди мъжко дете. Значи 7 часа след издъхването на Събито, се яви на бял свят братчето ѝ. Раждането бе благополучно. Горе покойното Съби остана между бабини си, които го гледаха и оплакваха… Аз написах и отпечатах некролози за Събито, които бяха разлепени по улиците. Дадох един некролог на учителката му. Тя разплакана, пое некролога.

Каква е била по-нататъшната съдба на това наше кръстено на дядо Митьо братче?

В семейния архив на Хадживълчанови е запазен издаден от Ямболската община дубликат-удостоверение за раждане на Димитър Христов х. Вълчанов, роден на 23 април 1922 год. в Ямбол от майка Радка Димитрова, баща Христо х. Вълчанов, издаден въз основа на акт за раждане № 277 от 23 април 1922 год. (Документът се съхранява във фонда на проф. Вълчан Хадживълчанов в Държавна агенция „Архиви“ – б. м.)

В моите най-ранни спомени от детинство няма никакви следи от събитията около смъртта на кака Събка и раждането на Митко – тогава съм бил на възраст една година и девет месеца. Една моментална фотография, вероятно от края на май 1922 година, е запечатала образите на татко – крайно измъчен и брадясал, седнал на един стол пред хамбаря си, държащ в ръцете си едно пълничко момченце с продупчени на коленцата чорапки и с криви краченца и несресана коса – толкова изоставен всред голямата скръб и грижи за болната ни майка съм изглеждал аз. Сестра ни Жана, която по време на тези събития – вече шестгодишна – вероятно се е намирала в Сливен, сигурно има и лични спомени за това време, но по въпроса за осиновяването на Митко от вуйчови вкъщи никога не се говореше. Струва ми се, бях на четири и половина години, веднъж в Сливен, по повод на това, че исках да ме заведат у вуйчови, за да си играем с Митко, баба Калуда (тя се отличаваше с прибързаните си постъпки, често необмислени) каза: „Ами, че то ти е братченце бе, казъм“, за което дядо Митю жестоко я нахока: „Хади, хади, ти с твоите приказки само глупости хортуваш!“

По-късно постепенно разбрах, че през онази съдбоносна нощ на 23 април 1922 година, когато едновременно угасва животът на кака Събка и се ражда Митко, мама развива тежка родилна треска и изпада в пълна невъзможност да кърми новороденото. Всред суматохата на лелите, единствено неизгубващата присъствие на духа таткова майка, баба Събка, начаса решава въпроса: наляво от нас е живеело еврейско семейство, една от дъщерите на което – Луна – е имала вече поотрасло кърмаче. Добрите хора, с които дядови и мамини са имали сърдечни приятелски отношения, веднага се притекли на помощ на „милата ни и много обичана госпожа Радка“ и детето жадно засукало.

През този период вуйчо Стефан идва в Ямбол. Изгубили с Кинка надежда, че през няколкогодишния им живот Бог ще ги дари с дете, той моли Радка да убеди Христо да им дадат да отгледат новороденото (преди това са искали и Жана), за да сетят и те малко родителска радост в живота, да има кой да затвори очите им, „да не изтлеят с Кинка като самотни голи вейки“… Татко оставя на мама да реши, а тя настоява Кинка и Стефан, изпитвайки щастието на родителството, трябва да гарантират, че когато детето възмъжее, ще разкрият истинския му произход, както това е било осъществено между тях и осиновената им в Ямбол сестра Пенка. С увереността, че с това още повече ще се засили връзките между децата и ще се запълни празнотата в душата на баща си, дядо Митьо, изпращайки му внучето му Митко в Сливен, мама взема съдбоносното решение, съобщават на вуйчови, но само ден след това, обхваната от някаква психична фуга на мислите, се разколебава… Тогава именно се намесва дядо Хаджи-Вълчан, нежно смъмря мама и татко, че не е достойно човек да се отмята от думата си, особено пред брат си. Два дни след това вуйчо, вуйна, наетата от тях дойка Керачка Царева и с благословии отнасят в Сливан вече кръстения, около 40-дневен Митко.“ (Правописът е според отпечатаното в книгата – б. м.)

Позволих си този дълъг откъс, защото фактите трябва да излязат на бял свят. Още приживе съм питал баща си, защо е обявил като рождена дата 22 април 1923 година, след като единният му граждански номер започва така: 220423…? Отговаряше ми, че така се е сложило и след кончината му, с брат ми Стефан можем да възстановим фактическото положение. Сега  изпълнявам заръката.

Съвсем различно стои обстоятелството, че някак нелепото и съвсем  ненавременното узнаване как е осиновен, преобръща юношеската му душа. През целия си живот баща ми живееше с тъгата, че е изоставено дете, въпреки че свидетелствата на чичо Вълчан не говорят точно за това. В случая важното е вътрешното усещане. Тази тъга се беше отпечатала в творчеството му, в отношенията му към обществото и хората, ако щете в политическата му съдба. Когато разказваше за юношеството и гимназиалните си години, баща ми споделяше как усещането, че е изоставено дете го е подтикнало към париите в обществото. Така едва 13 годишен, той  влиза в детгрупите на Ремса – комунистическата младежка организация по онова време. За по-нататъшното си политическо развитие той достатъчно добре е разказал на Вихрен в анкетата.

Намирам, че този послеслов е най-подходящото място, където заедно с брат ми Стефан Димитров Стоянов и нашите първи братовчеди Анна Житомирова Райчева, Радосвета Вълчанова Гетова и Христо Вълчанов Хадживълчанов да съберем в мир душите на така безмилостно разкъсаната от съдбата фамилия.

В анкетата сте прочели трогателното свидетелство на синовна обич и признателност към баба ми Кина – неслучайно нося името ѝ. Ала верен на бащината заръка, трябва да предам разказа му как се ражда псевдонимът Радой Ралин.

На практика първият прякор на моят баща му лепват не чак дотам деликатните във всекидневното си общуване сливналии. Неговият баща в живота и вуйчо по кръв е сливенският печатар и книжар Стефан Димитров. Дядо ми Стефан е имал малка печатарска машина – осминка, а книжарницата му се е киприла с името „Модерно искуство“ – според тогавашния правопис. Оттук и прякорът „Митко Модерното“, лепнат на сина му. Как се стига до псевдонима Радой Ралин според разказите на баща ми. Като средношколец той се престрашава да изпрати свои стихове на ученическо издание. Тъй като и преди и сега да си поет обикновено е занимание предизвикващо присмех, за да не го подиграват съучениците му, Митко подписва стиховете си, като за фамилно взима името на рождената си майка Рада – Димитър Радин. Словослагателят, който е набирал строфите ще да е бил пиян, та допуснал грешката да подпише младия поет Димитър Ралин. И така този псевдоним  започва да шества в младежките и литературните издания. Докато Димитър Ралин не завършва гимназия, записва право в Софийския университет и не става сътрудник на списвания от Д. Б. Митов вестник „Литературен глас“. В редакцията на вестника се запознава с Елин Пелин. Димитър Иванов Стоянов – както  е кръщелното име на Пелинко – го посъветва:

–  Това „Р“ – Димитър  в края на първото ти име, което се повтаря в началото на второто – Ралин не е благозвучно, сливат се. Промени първото си име.

И тогава, след като не са го написали „Радин“, баща ми решава да сложи името на рождената си майка в псевдонима си. Така Димитър Ралин се превръща в Радой Ралин.

По-нататък всичко сте прочели в анкетата. Отново изразявам синовните си благодарности. Най-напред поклон към паметта на Вихрен Чернокожев – приятеля, съратника, останал докрай верен на трудния ми откъм приятелства баща. До Вихрен ще наредя неговата съпруга д-р Росица Чернокожева, която довърши Вихреновото дело, както и Мариана Цонева, която успя да разчете крайно нечетливия почерк с бележките на Радой Ралин върху дешифровките на Вихрен от интервютата. 

Как да отмина в признателността си създателя на бележките и справочния материал към книгата, колегата философ Емил Димитров или пък художника на изданието – дългогодишното постоянно присъствие в дома на Радой Ралин – Калин  Николов, който заедно със създателя на предпечатната подготовка Борислав Скочев  и тримата вложиха своя труд и талант безвъзмездно, както и библиографа Аделина Германова. И не на последно място, заедно с коректора Емилия Алексиева, доц. д-р Пенка Ватова, която докато търпеливо изчакваше месеци наред да напиша този послеслов от директор на институтското издателство „Боян Пенев“ стана директор на Института по литература – БАН.

Не остана нищо друго, освен да завърша това проточило се многословие с документ, който свидетелства доколко Радой Ралин продължи да бъде верен на себе си и след промените у нас:

Радой Ралин с Милован Джилас, София 1990 г.

“Документи

Радой Ралин върна отправената му президентска покана за приема по случай 24 май, чрез съветника по вътрешна политика г. Ирина Йорданова със следното писмо:

„Госпожо Йорданова,

Докато нашата страна,е не съпричастник, а наемник на На-то в агресията срещу нашата съседка Югославия,честта ми не позволява да посещавам каквито и да било правителствени и президентски приеми,тържества и акции.

Идейно-политическите въпроси трябва да се разрешават не чрез кръв и разруха,а посредством разум и исторически аргументи.

Не може в Епохата на интеграционни усилия и растежът на международните контакти, на плуралистичната демокрация и интернетската всеобхватност да бъдат убивани деца и болни, да бъдат разрушавани сгради и мостове, които са на цялото човечество.

Войната е една,а пораженията ѝ са срещу целия свят.

С неизменно уважение към Вас,г-жа Йорданова“

20.V. 99 г.                                                   РАДОЙ РАЛИН“

 Сега, за тези, които са прочели анкетата внимателно, позицията на баща ми не би трябвало да ги изненада. Документът, който цитирам се намира във фонда на Радой Ралин в Държавна агенция „Архиви“. Написан е върху пишещата машина „Erika“, която дядо ми Стефан купува като възнаграждение за баща ми, след като цяла една лятна ваканция е работил в книжарницата „Модерно искуство“. Пишещата машина, върху която Радой Ралин написа цялото свое творчество и която с брат ми Стефан предоставихме като експонат в Дома за хумор и сатира в Габрово. Предадох вида на документа според напечатания му правопис. Единственото, което не мога да възпроизведа е играещата нагоре буква „о“ от дезакордираната клавиатура на машината. Ала не това е най-важното…

Радой Ралин винаги е симпатизирал на Петър Стоянов. Отпреди да стане президент. Може би, защото още като студент бъдещия пловдивски адвокат беше активен участник в компания, която си другаруваше с баща ми. За разлика от първия демократично избран президент Желю Желев, когото докато битуваше като дисидент Радой Ралин винаги е подкрепял и защитавал, но сякаш се разочарова от политика Желев  – това е тема на друга дълга история – баща ми докрай запази приятелското си отношение към президента Петър Стоянов. И въпреки всичко е изпратил това писмо…

Всъщност Радой Ралин, макар и никога да е бил на ръководна позиция в администрацията, великолепно разбираше от дипломация. Сега, като си помисля, той най-вероятно е пощадил президента Стоянов, като е адресирал писмото не до него лично и открито, а до негов секретар. Дали Ирина Йорданова е довела до знанието на патрона си това писмо, или го е затрила някъде – това остава въпрос на нейната съвест. Документът е налице.

Заради това ще завърша с дълбокото убеждение, че Радой Ралин завинаги си остана поетът, който не цепеше басма на властниците, докато беше жив. Дано се поучим от неговия пример.