Снимката е илюстративна

В промените, започнали през 1989 – 90 г. в България, една от най-радикалните и значими бе възстановяването на собствеността на земеделската земя. Това възстановяване по своята същност бе заличаване на десетилетната несправедливост на социализма – фактическото  отнемане на земята от нейните законни собственици. Това възстановяване се осъществи чрез Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. В първоначалната версия на Закона бе заложено възстановяване на собствеността на комасационен принцип – всеки собственик получава земеделска земя според определението на чл. 2, в съответния размер и със съответната категория, без отчитане на точното й местоположение. Впоследствие обаче, с промяна на чл. 10 ал.7 бе заложено възстановяване на собственост в реално възстановими граници, включително в урбанизирани изградени и благоустроени части на градовете и курортите.

Промяната доведе до разтърсващи обществото икономически, социални, законови и организационни промени Възстановяването на собствеността на „земеделски“ земи в такива територии ликвидира и цялата действаща до тогава система и структура на градоустройственото планиране.Първоначално това масово възстановяване на „земеделска“ земя в територии с изградени инфраструктура и благоустройство отпуши и ускори до впечатляващи размери частната инициатива основно в жилищното строителство.Жадните за нормален пазар на жилища граждани, които през десетилетия социализъм бяха принуждавани от държавата да закупуват и живеят в панелни апартаменти, купуваха всичко, което се появи на пазара.Обаче след първоначалната еуфория от свободния пазар на жилища, започна да се заражда сериозно гражданско напрежение, особено в териториите с комплексно застрояване.

Без притеснение

В резултат на вандалското (не се притеснявам от употребата на тази дума) „възстановяване“ на собственост на „земеделски“ имоти в изградени градски зони, започна масово строителство във вътрешно квартални пространства, върху изградени детски и спортни площадки, преотреждане за жилищно строителство на терени, отредени за училища, детски градини и обществено-обслужващи обекти, които не са били реализирани по действащите през социализма планове.

Гроздовете на гнева

Гражданите, първоначално преките съседи на новите строежи, а после и всички жители на комплексите, а и не само на комплексите, масово започнаха да протестират срещу това строителство. Куриозно бе, че и такива, които бяха закупили жилища в нови сгради, построени върху „земеделски“ терени и живееха в тях, също се включваха в протестите. И понеже всички градоустройствени процедури се провеждаха като „частични изменения“, при обжалване в съд делата се печелеха от собствениците и предприемачите, защото с частичен устройствен план не се доказва публичен интерес, а по действащите от социализма цялостни планове на комплексите отреждането на целите квартали – блоковете  заедно с вътрешно кварталните пространства, бе за така нареченото ОЖС – обществено и жилищно строителство. Така и Законът за устройство на територията, който междувременно под гражданския натиск бе променен с цел защита на зелените площи в комплексите, не можеше да ги опази.

Съдът съвсем законно отсъждаше в полза на собствениците

Това разруши устройствената структура не само комплексите, но и на доста свободни до тогава от застрояване територии, предимно в южната част на София, които са били замислени като комплекси с всички елементи на социалния живот – зелени площи, училища, детски градини и т. н.Тази практика противопостави гражданите един на друг и го докарахме до ситуация, в която както казваше един колега

„всеки е срещу всеки и всички сме за никъде“…

Включително това като че ли създаде шизофренно поведение у някои – един и същи човек се държи по един начин като собственик на възстановен „земеделски“ имот с желанието си да го застрои и спечели, а по друг начин като живеещ в някой комплекс към други собственици…

По стечение на обстоятелствата, когато в началото на 2006 г. поех  длъжността главен архитект на София, аз попаднах точно във вихъра на тези събития.

Това за мен бе най-сериозното предизвикателство в моя професионален и жизнен път

Още преди 2006 г. нееднократно бях заявявал, че възстановяване на собствеността на земеделски земи в „реално възстановими граници“ в изградени и урбанизирани територии е грешка, която ще доведе до тежки градоустройствени, нормативни, социални, икономически, включително и политически проблеми. Но тези проблеми не само че не се решават, а напротив – като че ли се задълбочават. Вече тридесет и две години действа Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, има 74 изменения и допълнения, но възстановяването на „земеделска“ земя в строителни граници не само че не е пипано, а продължава и до днес…

Има територии в София като например Малинова долина, които като че ли са имали като в приказките горна, долна и средна земя или поне такова впечатление оставя продължаващото възстановяване на „земеделски“ земи в тях…

Много партии се смениха в управлението на България, но по отношение на този проблем поведението е несменяемо – докато са в опозиция, всички са загрижени за проблемите с презастрояването, с липсата на общински терени за детски градини и училища, със застрояването на зелени площи и т. н., но като са във властта, по въпроса със „земеделската“ земя в урбанизираните територии се мълчи оглушително… И се търсят виновни – главните архитекти, администрацията, съда…

Всички те са корумпирани, а разбира се реститутите са алчни и ненаситни…

Политиците обаче, разбира се, са загрижени и работят за гражданите… Спомням си как една политическа сила – естествено  в опозиция – предлагаше  референдум за обявяване на мораториум на строителството в голям столичен квартал. Тогава им обяснявах, че и мен да ме питат дали бензинът да струва 5 стотинки литъра и аз ще кажа „да“…важното обаче е като задаваш такива въпроси, да поясниш и кой ще плати сметката… защото нашата конституция, като във всяка демократична държава, защитава правото на собственост.

Ограничаването и отнемането ѝ, независимо с какви благородни цели се прави, е противозаконно – нека си спомним за времето на социализма, когато ни убеждаваха, че ограничаването и безпроблемното отнемане на частна собственост е за общото благо и просперитет, защото „частната собственост раждала ежедневно и ежечасно капитализъм“ – видяхме го това благо, видяхме и просперитета на социализма и си поискахме капитализъм…а сега какво…да не би отново да си искаме социализъм и общонародна собственост…

Следва продължение…