Карта на Българската екзархия в нейните граници – 1870-1912 г., източник Националната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”

На този ден, преди 152 години, е издаден ферманът на султан Абдул Азис за създаването на едно “отделно духовно правление (округ) под официално наименование (титул) БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЯ.”

В нея, освен днешните български земи и цяла Добруджа, влизат Ниш, Пирот, Велес. През 1874 г. се присъединяват Скопие и Охрид. За Скопската епархия 8131 къщи се зачисляват към Екзархията, а към Гръцката патриаршия – 567. За Охрид и околностите му само 139 семейства остават при Патриаршията, а 9387 минават под духовното ведомство на Екзархията. Всъщност това е официалното признаване на българския народ.

Два дни след фермана П.Р. Славейков публикува възторженото си стихотворение “Честит ден”:

“Ден тържествен! Празник всенароден!/ Тържествувай Българский народ!/ Ти черковно вече си свободен, свободен си на царский живот./… Ден честит! Въпросът се решава./ Нека викнем с ясен глас сребрист,/ и да екне по всичка държава: Да живей Султан Абдул Азис!”

Следват създаването на Светия Синод начело с Екзарх Антим Първи през 1872 г., схизмата от страна на Патриаршията и останалите православни църкви; не на последно място от Руската…

Но без Българската Екзархия нямаше да съществува проектът за двата български вилаета на Цариградската конференция от 1876 г., съответно и Руско-турската война от 1877-78 г., както и предварително обреченият проект за Санстефанска България.

Така или иначе, тъкмо очертаването на духовната територия на Екзархията дава нашия национален идеал. Какво пречи 27 февруари да бъде основният ни национален празник?

А за наш срам да си припомним вялото, останало почти незабелязано честване на 150 годишнината на Екзархията преди две години…

Прочетено във фейсбук профила Romeo Popiliev