Политическите санкции по същество са присъди по… подозрение, от страна/по изключение – страни, присвоили си правото да… „правораздават“

Митко Божков

В актуалния световен политически речник сред доминиращите като употреба думи са… санкциите. Особено са любими на политиците на САЩ и ЕС – в медийния ефир те се леят от ранна утрин до късна вечер, от събуждането на човека до заспиването му. А това си е направо инквизиция – безжалостна и зловонна. Тук е мястото да се уточни, че е подвеждащо самото наименование „Европейски съюз“. По същество това е американски европейски съюз. С всеки изминал ден ЕС губи своята идентичност, своята виталност. Той не може да направи и една крачка самостоятелно, без САЩ.

Санкции за щяло и нещяло. Като любознателно същество реших да се поровя в справочници и енциклопедии, за да се докосна до същността на това днешно оръжие за масово поразяване в международните отношения. И ето какво разбрах от тези мои домогвания за повече информация за това що е то санкция, суверенитет, демокрация и американска изключителност.

Що е то санкция? Според юридически определения тя е част от норма, включваща правните последици при нарушаването й, това са мерки против нарушител на закон, договор, съглашение. Да повторим основното: санкциите са мерки против нарушител на закон, договор, съглашение.

В безспирния поток от санкции – американски и европейски, вижда ли се някъде закон, договор, съглашение, чийто нарушител, примерно е страната Х (най-често това е Русия). Ако не се „вижда“, фантасмагорира се… И така тези санкции стават грубо посегателство срещу суверенитета на всяка наказвана по такъв начин държава, или както става най-често – на Русия?

Политическите санкции по същество са присъди по… подозрение, от страна/по изключение – страни, присвоили си правото да… правораздават.

Стигна се до такава нелепост ЕС да санкционира руското разузнаване заради раздутия от Великобритания случай за уж употребен „Новичок“, нервно-паралитично вещество, от което пострадали един шпионин Скрипал и неговата дъщеря. И още една дивотия – налагаш изсмукани от пръстите санкции на сирийски изследователски институт, занимаващ се с производството на химически оръжия, които така и не са доказани. И не се доказват!

Има ли някакъв изход от сегашната вакханалия със санкциите? Може би най-благоприятна развръзка ще има само тогава, когато САЩ и Западна Европа ги… няма. Само че това не е възможно! И светът ще продължи да си живурка в баналното русло на наглата американска „демократична“ диктатура. Тревожно бъдеще.

А какво пише в дебелите информационни скрижали за държавния суверенитет, който би трябвало да е непоклатима основа на международния живот? Ще цитирам дословно: „Държавният суверенитет е неотчуждаемо юридическо качество на независима държава, символизиращо нейната политическо-правна самостоятелност…Като понятие суверенитетът се определя като върховенство, независимост и самостоятелност на определена държава във вътрешните и външните й работи“. И по-простичко речено: държавният суверенитет е независимост от чужда власт. Ама къде да търсиш и отстояваш своя суверенитет, когато над тебе са се възправили САЩ и ЕС, надъхани от манията за американската… изключителност.

Е, не може да минем без няколко изречения за тая пуста демокрация, чиито пленници сме волю или неволю. Що за „животно“ е тя?

Това, което най-напред се изтъква като нейна сърцевина, е примамливото като звучене понятие „народовластие“: формата на управление, при която държавната власт произтича от народа чрез консенсусна демокрация, чрез произвеждане на референдуми – пряка демокрация, или чрез избрани депутати – представителна демокрация. Ала това понятие допуска най-различни интерпретации за неговото практическо приложение. Това го потвърждава разнообразието на политически системи по света, претендиращи да са демократични.

Още от античността се смята, че равенството и свободата са съществени белези на демокрацията. Всички граждани са равни пред закона и пред достъпа към властта. За пръв път понятието „демокрация“ се появява в древногръцката политическа и философска литература. През IV в. пр.н.е. Платон противопоставя демокрацията като „управление на управляваните“ на алтернативните системи: монархия (управление на един човек), олигархия (управление на малка група хора) и тимокрация (управление на привилегировано малцинство, като правило – богато). Как ли би характеризирал Платон днешното ни обществено битие? Повече от ясно е, че той напред ще се позачуди, а после може и да се засмее платоновски на милата ни псевдодемокрация, в която е потопено овчедушното народонаселение на все още съществуваща територия, назована „България“.

Дали трябва да се гордеем с престижното 46-то място сред 167 държави, включени в проучването „Индекс на демокрацията“ на „Икономист интелиджънс юнит“, което е аналитично звено на „Икономист груп“. Това класиране на България е оповестено в доклада за 2018 г., озаглавен „Политическо участие, протести и демокрация“. Според него най-демократична държава е Норвегия, следват я Исландия, Швеция, Нова Зеландия и Дания. Но и тези първенци по демокрация не бива да се тупат силно и гордо в гърдите, защото всички малко или напълно са под „Биг брадър“-а на вездесъщите САЩ. Така че и тази петорка не е изключена от въздействието на нашенското „Демокрация – това е мижи да те лажем“.

Нека вече да попитаме: Що е то американска изключителност? Що за възглед, що за доктрина е това? Тази загадъчна тема е занимавала и занимава мнозина изследователи и политически коментатори.

Американска изключителност. Президентът на САЩ Доналд Тръмп дръзко я представя като „Америка над всички“. Според капацитети по глобализацията резултатът от този девиз е подкопаване на следвоенния институционален и правов ред в международните отношения. Такава политиката направо набутва света в хаоса да се развива без общоприети правила на играта, тласка го към конфронтация и противоборство. Като че ли здравият разум поне засега не в печеливш…

И все пак нека поогледаме за малко тази изключителност.

Американската вяра в собствената си изключителност вече се пропуква, като че ли усилено се трансформира в… приятни спомени. Наистина имаше години, когато уникалността на тази държава, нейната (условна) откъснатост от останалия свят, безпрецедентните й възможности за развитие и процъфтяване, създадоха мита за САЩ като обетована земя. Според него американският народ притежава правото за световно лидерство, правото да просвещава останалия свят, правото да го командва.

Средищно място в американската мечта и американската изключителност заема основополагащата представа, че обитателите на САЩ имат неограничени възможности за изкачване по социалната стълбица независимо от националния си произход, от положението в обществото, религията и други дадености. Тази изключителност се гради на лансираното мнение, че американците разполагат с най-добрата конституция в света, че обществото им е едва ли не безкласово. Индивидуализмът е водещ в САЩ. Той именно е гаранция за процъфтяване на американците и техните семейства, на обществото като цяло.

Американската изключителност се свързва и с идеята за неограничената вертикална мобилност. По този повод се подхвърля шегата, че в САЩ всеки глупак може да стане сенатор. Впрочем, това е възможно не само за САЩ, но и за всяка държава – днес практически всеки може да стане депутат. В България това даже „вади очи“…

Но светът се променя, остаряват даже най-примамливите представи за глобалната роля на Вашингтон. Авторитетни специалисти твърдят доста аргументирано, че е време американският политически елит да се събуди и да осъзнае факта, че епохата, в която САЩ смятаха, че имат право да управляват света, свърши. Настъпват други времена, в които САЩ са длъжни да се договарят с партньори и съюзници, да зачитат и да вземат под внимание техните интереси. Неотложните проблеми, които изникват, е невъзможно да бъдат решавани самостоятелно даже от такава силна и влиятелна държава като САЩ. Тя губи своята изключителност и във вътрешно-политически план, и на международната арена. Но тя продължава, сякаш на инат, да рекламира тази своя изключителност. По този повод в някои политически публикации се цитира статия на Путин в New York Times, в която руският президент, коментирайки състоянието на САЩ, подхвърля шеговито, че кралят е гол, но той не съвсем добре разбира какъв е гардеробът му. Някои тълкуват тази закачка така: кралят за сега не е съвсем гол, но не забелязва, че одеждите му се свличат една по една на земята.

Толкоз за американската изключителност.

Сега навсякъде се вижда, дори с превързани очи: да, американската диктатура е вселенска, ала това не й пречи да се превъзнася като… демокрация.

Смехотворен демагогски пример в днешния международен живот е упоритото хленчене на американците и на някои европейски държави заради някаква си „руска намеса“ в изборни политически процеси, дори в актуални протести в отделни страни. На украинската служба за сигурност, например, се привижда „руска намеса“ даже в бунта на „жълтите жилетки“. И откровено предупреждава: да бъдем нащрек – готвят се такива провокации и другаде. На подобни бълнувания, за съжаление, се доверяват и някои западни медии.

Истина, обективност, достоверност, коректност – те не са основни качества на информационните продукти на тези медии. Те предпочитат да лансират най-вече тенденциозни теми, откровени лъжи, едностранчиви коментари. А, бе, всичко е, казано с думите на един американски драматург (Джон Патрик) Демокрация – това е правото да правиш неправилен избор.

Как така се получава една мощна държава като САЩ да не може да минимизира и да неутрализира „пръста на Кремъл“, на този дамгосвана като слабомощна Русия? Или така им изнася на американците: нарочвайки като опасен враг Русия, да оправдава военолюбивата си политика, да разгръща своята военна индустрия, с която да решава и проблемите си за създаване на нови работни места. Тази демагогия е безгранична и нагла.

Като се връщам назад в най-близкото минало, възкликвам: Боже, мили, какви митове, по-скоро заблуди ни се втълпяваха! От рода на това: в САЩ и Западна Европа медиите са независими, в тези държави имало свобода на словото. А ние, горкичките, в годините на социализма трябваше да навеждаме глави от срам, че сме имали партийно ръководство на печата, че никаква свобода на словото не виреела у нас. Вече около 30 години се убеждаваме, че в САЩ и Западна Европа господства желязно, ако не партийно в буквалния смисъл, то държавно ръководство на медиите, че свободата на словото е за тези, които са на страната на господстващите в тези държава. А за техните опоненти най-приемливото поведение е да си траят, да мълчат покорно, ако искат да не бъдат смазани. Това е положението…

Сиреч, и в САЩ, и в Западна Европа: демокрацията, независимите медии, свободата на словото безспорно са подвластни на един от „Принципите на Питър“: Демокрацията е режим, при който може да се говори всичко, което мислиш, даже ако ти въобще не мислиш.

Всеки диктат, всяка санкция на САЩ и ЕС срещу суверенна държава е компрометиране на истинската демокрация, нейно фактическо отричане.

Та такива ми ти работи научих благодарение на моята любознателност като лаик в глобалната политика. Да, доста неща разбрах, но продължава да не ми е съвсем ясно поведението на някои нейни играчи като САЩ и ЕС.

Само едно нещо обаче напълно ми се изясни: санкциите, които налагат САЩ и ЕС, са експроприирана безполезна проява на сила, но двустранно (или многостранно) вредна за международните отношения.

В моите очи такова е положението в днешния свят. Такъв ни е късметът.

Справка на Анализи.bg:

Неутронната бомба е специфичен вид атомна бомба, при която потокът неутрони, излъчени при взрива е основният поразяващ фактор. Целта е неутроните да предизвикат изкуствена радиоактивност в околната среда. Неутронното лъчение обаче има изключително висока проникваща способност, включително през бетонни стени и танкови брони. Неутронната бомба е замислена като оръжие, което да унищожи вражеската жива сила, като в същото време остави непокътнати неговата инфраструктура и военна техника.