Поредна телевизионна водеща пита събеседниците си, баща и дъщеря, как така не е настоявал дъщеря му – архитектка – да се реализира в чужбина. Откъде дойде тази абсурдна мания, че нормално, “истински” може да се живее само “навън”? Разбираемо е, че годините пълна затвореност зад телените мрежи ражда стремежа да излетиш от клетката. Но как той се превърна в някаква патология, свързана с превръщането на живота в чужбина, “гурбетът” в най-висша ценност, източник на престиж?

Роди се митът за “Терминал 2”, за това, че щом минеш бариерата на Калотино и мигом се решават всичките ти проблеми и тегоби

Стотици хиляди са българите по света, които търпят живот при нечовешки условия – в  тесни помещения много семейства заедно, по липса на елементарна хигиена, често гонени от полицията и имиграционните органи, работещи при условия и заплащане, неприемливо не само за местните, но и за всеки човек със собствено достойнство…

Нещо повече, жертва на всичко това са децата, на първо място лишени от нормална родителска грижа и образование, независимо от това дали са изоставени на баби и дядовци, или живеят с родителите си. И това не се отнася и не се ограничава до “малцинството”, да не се заблуждаваме!

Знам как ще бъда пак засипан с проклятия – емиграцията се превърна може би в главния мит на прехода, обвита едва ли не с мистика и собствени оправдания, преди всичко политически – Иван Костов/Бойко Борисов ги/ни изгони, проклет да е!

Едно е ясно – с подобна патомитология държавата България, българското общество, българската нация е обречена.

Прочетено във фейсбук профила Stephan E. Nikolov