Идеята за изграждане на правителствен център на територията на военното поделение на Четвърти километър е едно от нещата, за които съжалявам, че не се случиха в София.

Моята мотивация и основанието за появата и разработването на тази идея бе, че редица държавни институции като например Министерството на транспорта, Министерството на здравеопазването, Министерството на икономиката, Агенцията „Пътна инфраструктура“, Дирекцията „Национален строителен контрол“, както и още доста други, са разположени в самия център на София, а работят със структури и хора основно извън столицата.

Така те привличат значителен паразитен трафик в и без това натоварените централни градски части

В същото време съществуването на военен терен с площ над 600 дка до Четвърти километър, зона, която вече е на практика в широкия център на София, е абсолютно безсмислено и необосновано. Този терен има прекрасни комуникационни връзки с целия град чрез на прилежащите му булеварди от първокласната улична мрежа на София – бул. „Цариградско шосе“ и бул. „Асен Йорданов”. Много добри са и връзките с магистралната система в Софийското поле, а също така и със системата на градския транспорт.

Бъдещата източна тангента и свързването ѝ с южната тангента – бул. „Т. Каблешков“ и бул. „Г. М. Димитров“ на практика подобряват още повече връзките с цялата урбанизирана структура на столицата. В допълнение към предимствата ѝ е развитието на метрото към тази територия.  Развитие, което замисляхме още тогава – преди 15 години.

Тази идея я обявих след едно заседание на Столичния Общински Съвет. Обикновено след като приключеха моите точки в дневния ред на Съвета, в преддверието пред заседателната зала ме чакаха групата общински журналистки, представители на големите национални медии.

Казвам журналистки, защото от 13-14 души само 2-3 бяха мъже

Обикновено по време на сесиите им бях интересен и ги забавлявах с архитектурни и градоустройствени новини, а такива винаги имаше. Дали за минали или текущи скандали, дали за предложения за светло бъдещо развитие на столицата, но новини винаги имаше.

Докато излизах от залата, в която се провеждаше сесия на Общинския съвет, обявих идеята за изграждане на нов правителствен център на територията на военния терен на Четвърти километър.

Най-общо предложението бе да се изнесат 5-6 министерства и други държавни структури на този терен, като за тази цел се предвиждаха около една трета от площта му, а другите две трети идеята бе да се обявят на търг за офисни и жилищни сгради на частни предприемачи. С получените средства от правото на строеж, което ще се предостави на предприемачите, спечелили търговете, да се построят държавните сгради…

Това предполагаше българският данъкоплатец да не трябва да плаща за тези сгради на властта

На другия ден в някои от големите вестници се появи двусмисленото заглавие

„Министрите – на Четвърти километър, предлага Главният архитект на София“.

Така стартира публично идеята за нов правителствен център.

Идеята се възприе от тогавашния зам. министър на регионалното развитие арх. Митьо Виделов, който познаваше много добре проблемите на столицата – той е бил главен архитект на София от 1986 г. до 1991 г.

С негова помощ впоследствие имах редица срещи в Министерство на отбраната. Първоначално от там се съгласяваха да предоставят не повече от 25-30 декара, като обясняваха, че в поделенията, намиращи се на този терен, работят 3 500 души. Не ми отговориха обаче на въпроса как така, при 35 000 души численост на цялата българска армия, на тази територия в широкия център на София, е разположен 10 % от състава ѝ.

След това правителството, което може би оцени възможностите на идеята, се обяви за неин автор и пое организацията. Бе дадено съгласие за предоставяне на целия терен и бяха осигурени над половин милион щатски долара за международен контрактуван архитектурен конкурс. Благодарение на този конкурс и на неговия организатор арх. Георгий Станишев за пръв път и дано не за последен, в България се събраха с проектни предложения едни от най-великите архитекти на съвремието в света – арх. Норман Фостър, арх. Заха Хадид, арх. Доминик Перо и арх. Максимилиано Фуксас.

Според обявените правила бяха допуснати и два български сборни колектива – единия го ръководеше арх. Георги Стоилов, а другия арх. Георги Бакалов. Имаше преди това времена, когато Софийското архитектурно биенале събираше много повече световни архитектурни светила, но за изложби и лекции.

За съжаление това отдавна е „минало незабравимо“…

Седемчленно жури в състав – председател арх. Хеле Джул – Дания (същата колежка се появи десет години по-късно в журито на конкурса за центъра на гр. Велико Търново, също организиран от арх. Станишев) и членове арх. Брайън Спенсър (САЩ), арх. Пол Андрю (Великобритания), арх. Кионоре Кикутаке (Япония), арх. Любомир Пеловски (САБ), арх. Митьо Виделов (МРРБ) и арх. Петър Диков (Столична община).

Авторите докладваха лично пред журито, като сър Норман Фостър и арх. Заха Хадид бяха представени от техни старши съдружници. Проектите бяха много различни, но всеки носеше своя индивидуалност и качества.

Според мен проектът на сър Норман Фостър бе изключителен и отговаряше напълно на заданието и целите на конкурса. Имаше възможност за етапно строителство, за осъществяване на идеята и даваше реална възможност комплексът да се изгради чрез публично-частно партньорство.

В коментарите по време на журирането всички отчетоха тези факти и нещата отиваха определено към премиране на проекта на сър Норман Фостър…

Така се развиваха събитията до момента, в който в последния ден на журиране по обяд четиримата чуждестранни журьори бяха заведени от организатора на конкурса да разгледат криптата на катедралата „Св. Александър Невски“. След като се върнаха, всички в един глас казаха: „победител е проектът на арх. Доминик Перо“.

Дали това имаше нещо общо със скандала с “Кара дере” на морето, в който бе намесен сър Норман Фостър не мога да знам, но за печеливш бе обявен проектът на арх. Доминик Перо.

Проектът му бе интересен, но имаше два основни недостатъка – първо можеше да се реализира само като цял комплекс, което компрометираше идеята за публично-частно партньорство, и второ не спазваше изискването на заданието да се съхрани учебно-спортния комплекс в северната част на терена. За българските участници в журито имаше два варианта – да подпишат решението, или да оспорват мнението на чуждестранните участници – журьори, които  бяха мнозинство…

Избрахме варианта на съгласието. За себе си го отчитам като моя персонална грешка, защото още с решението на журито ми бе ясно, че правителствения център няма да се случи…

Което и стана. Арх. Доминик Перо получи премията си и извиненията на организаторите за това, че проектът няма да продължи. Не зная дали това имаше някаква финансова компенсация, тъй като в условията на конкурса се включваше и възлагане на проекта на спечелилия.

Все пак от цялото упражнение имаше полза – този терен се освободи за развитието на София и след провала на „Правителствения център“, на това място се разработи идеята за Технологичен парк.

По първоначалната идея, която обявих на изнесено заседание на Столичния общински съвет за бюджета през декември 2012 година, Бях предложил да се разположи на терен на БАН на Искърско шосе. По-късно, когато се реши да се кандидатства за европейско финансиране, се прие да бъде на бившите военни терени на Четвърти километър. За този проект, за първоначалните идеи за развитие и за последващото разминаване с тях, ще разказвам в друга малка Софийска история…

Впрочем във финала една скоба – при процедурите по разрешаване на строителството на новото Китайско посолство (екшъна с този проект е отделна история), имах възможност да се срещна няколко пъти с китайския посланик. Той многократно ми задаваше въпроса и изразяваше своето учудване защо ние в България не използваме схемата на публично-частното партньорство в полза на икономическото развитие на България. Обясняваше ми, че Китай е такава икономическа сила в момента благодарение именно на публично-частното партньорство, чрез което е дадено началото на индустриалния бум в държавата.

На този въпрос нямах и продължавам да нямам отговор…