Безспорно успешна година ще изпрати параолимпиецът Ружди Ружди. През юни в италианския град Гросето той стана собственик на световния рекорд в тласкането на гюле, който близо десет години беше притежание на чешкия му колега Мартин Немец. Постижението му донесе европейска титла, която беше предшествена и от златен медал в мятането на диск. Няколко месеца по-късно, на параолимпиадата в Рио де Жанейро, Ружди подобри четири пъти собствения си рекорд, което заслужено го качи на олимпийския връх. В България журналистите го обявиха за спортист на месец септември, а тези дни ще получи и първия си „Спортен икар”.

Докато параолимпийските постижения на Ружди бяха подобаващо отразени, то един успех остана неизвестен. Не защото бе пренебрегнат от телевизионните камери, а защото никой не е допускал, че случилото се може да бъде определено като такъв. За него знаеха само близките му.

Звучи невероятно, но е факт, че благодарение на олимпийския медал Ружди се появи в центъра на родния си град Глоджево, където беше посрещнат от своите съграждани, за първи път след инцидента, заради който се придвижва с инвалидна количка. Става дума за 8 години. Катастрофата става на 18 октомври 2008 г., а на 23 септември тази година, той беше посрещнат тържествено от своите съграждани.

„През тези години беше ходил само да баба си, която живее на близо, но все по тъмно. Това му беше първата поява пред целия град в количката, с която се придвижва”, уточнява майка му Саиме. „Не мога да кажа защо не искаше да излезе. Вероятно защото в Глоджево няма друг човек като него, а е и труднодостъпно за хора с увреждания. С приятели е излизал, но в Русе и в Разград”, добавя тя.

„Не съм се чувствал добре и затова не съм излизал. С количката никога не бях ходил в центъра. Оттам съм минавал единствено в автомобил. Притеснявал съм се от чуждите погледи, които от мен се местят на количката”, сподели ми Ружди.

Треньорът му Радостин Тодоров също има обяснение. „В началото се е срамувал от положението си. За това, че в един момент от здрав човек се превърнал в такъв с увреждания. Тези хора се чувстват беззащитни, защото са получили постоянна травма. Определено е стресиращо, когато се появиш в инвалидна количка и всеки започва да те съжалява. Вероятно това го е карало да се чувства неудобно”, казва Радостин Тодоров.

Макар че е олимпийски първенец, Ружди не е първият, а и няма да е последният човек с увреждане в България, който не смее да излезе на улицата. Неговата съотборничка Даниела Тодорова, която е носителка на олимпийския бронз от Пекин 2008 г., също не излиза в родния Казанлък. Причината – всеки я познава и във всеки поглед вижда съжаление. „Българското общество не е свикнало с хората с увреждания, защото най-вече заради инфраструктурата тези хора не се чувстват комфортно навън. Не могат да посещават всички места, на които може да отиде един здрав човек. Обидно е, унизително е и те кара да се чувстваш още по-неудобно”, обяснява треньорът.

По ирония на съдбата Ружди трябваше да се докаже първо пред целия свят, за да успее да го направи и в родното Глоджево. „Не е пресилено да се каже, че олимпийският медал го върна в Глоджево. Подготвяхме го за посрещането няколко дни. Знаеше, но не допускаше, че ще има толкова много хора и ще бъде толкова тържествено”, разказва майка му.

Появата на Ружди пред цяло Глоджево треньорът му също смята за успех. „Той усети любовта на хората и факта, че те уважават неговия успех. Това му даде сили да застане пред тях. Призна ми, че не му е било лесно. Представете си! Да се появиш след толкова много години в центъра на родния си град по различен начин. За него беше голямо преживяване, но и притеснение в същото време”, казва Радостин Тодоров.

За щастие притесненията на Ружди стават все по-малко. Близо 8 години все пак са били на власт. „Вече нищо не ме притеснява. За мен беше голям успех, че се появих в центъра на родното ми градче. Макар и смешно, но първо се доказах в Рио, а после и в Глоджево”, казва с усмивка шампионът на Делиормана.