Това са разсъждения след Решение 14 от 15. 10. 2020 г. на Конституционния съд. Текстът бе написан два дена след решението. Колебаех се дали да го публикувам. Защото съм сигурен, че моите „приятели“ отново ще започнат да ме хейтват…ей така, by default…..

Видях и чух обаче коментари, които ме притесниха, а още повече ме обезпокои, че тези, които трябва да коментират, мълчат вече три седмици…, което ме предизвика да споделя разсъжденията си…..с извинение….

Градоустройството е неотменима част от градската цивилизация от най-древни времена

И от както съществува, е било повече или по-малко насилие над частната собственост. Защото най-естественият и присъщ на всеки собственик на недвижим имот стремеж е да търси максимална полза от  своята  собственост – това с особена сила важи за градовете, където собствеността е с пъти, а някъде десетки и стотици пъти по-печеливша. Градоустройството – неслучайно е наречено градоустройство или урбанизъм, защото се занимава основно с градовете – със своите правила и норми регулира начините за използването на земята в градовете, включително и чрез ограничения.

Тези правила и норми се налагат в името на общите интереси на гражданите, обитаващи градовете

Градските съобщества, които във времето винаги са били в основата на развитието на човешката цивилизация, са съобщества на много и различни хора и наличието на такива правила е особено важно. Те са се изменяли във времето, но целта им практически не се е променяла – да търсят баланс между обществения и частния интерес, така че тези все по-усложняващи се организми – градовете, да могат да функционират и да се развиват нормално.

Нарушаването на този баланс се плаща скъпо и дълго

Най-пресният пример е от близкото ни минало – четиридесет и пет години пълно обезправяване на частната собственост по времето на социализма в името на съмнителна обществена полза, се плати с пълно пренебрегване на публичния интерес в защита на вече „неприкосновената частна собственост“ след 1991 година. Идва времето да си платим и тази крайност …. и докато се колебаех дали да публикувам, горублянци поискаха да строят в Източен парк, а политици пожелаха да може се строи въобще без устройствен план….

Датата 15.10.2020 г. с Решение 14 на Конституционния съд за обявяване за противоконституционни на чл. 208, ал. 1 и чл. 215, ал. 6 на Закона за устройство на територията(ЗУТ) ще остане със сигурност паметна за градоустройството на българските градове и за бъдещето на зелените площи в тях. И за гражданите на тези градове, и за природозащитниците, и за администрацията, и за съдилищата… и за адвокатите…

Това Решение се нарежда до двете исторически законови събития в защита на неприкосновената (съгласно чл. 17, ал. 3 на Конституцията) частна собственост – връщането  на собствеността върху земеделските земи в „реално възстановими граници“, (вкл. и в границите на населените места и урбанизираните територии) и отмяната на т.н. „улична тегоба“ (безвъзмездно придобиване от общината на площта на 6 метра дълбочина по лицето на имота при първа регулация за улица).

Решението променя баланса „обществено-частно“ и на практика намалява значително възможностите за защита на публичния интерес, посредством устройствено планиране. Има реална опасност да се обезсмисли общото градоустройство у нас и да останат основно прословутите „частични изменения“, с които масово се застроиха и съсипаха нашите градове и курорти през деветдесетте години на миналия век и първите години на този.

Преди решението си, Конституционният съд (КС) се е обърнал за становище към заинтересованите държавни институции, видни юристи, специалисти по конституционно право, както и към три неправителствени организации, за които явно счита, че имат отношение по въпроса – Асоциацията на българските административни съдии, Националното сдружение на общините в Република България и Съюза на архитектите в България. Интересно е, че основната професионална организация на архитектите, урбанистите и ландшафните архитекти (Камарата на архитектите в България – КАБ) не е потърсена за мнение. Защо ли? И този въпрос не е към КС…..

Трябва да си призная, че и в двата отменени като противоконституционни текста от ЗУТ имам съучастие.

Текстът за удължения срок за отчуждаване /15 г./ „за обекти на техническата инфраструктура – за  първостепенна улична мрежа, за метрополитена, за трамвайни и железопътни линии, за обекти на зелената система и за съоръжения за третиране на отпадъци“ влезе за първи път като норма в чл. 17, ал. 1, т. 1. на Закона за устройство и застрояване на Столична община, приет на 21.12.2006 г. от Народното събрание. Седем месеца по-късно част от този текст, бе включен в чл. 208 от ЗУТ, като за техническата инфраструктура срокът бе намален от 15 на 10 години, а с изменение от 2010 г. трите горни срока (удължените 15 и 10 години, и първоначалния петгодишен) се формираха като три отделни алинеи. При последната ревизия на ЗУЗСО през 2018 г. целия чл. 17 бе заличен от закона (интересно по чия идея), като в преходна разпоредба с параграф 23, за подробните устройствени планове, приети след влизане в сила на закона, бяха прехвърлени сроковете по чл. 208 от ЗУТ.

Пред Конституционния съд Висшия адвокатски съвет е атакувал само удължения срок по ал.1 на чл.208 за озеленени площи, а този за техническа инфраструктура не, което говори, че Искателят не счита, че 10 годишен срок е противоконституционен.

Смисълът на първоначалния законов текст в чл. 17 на ЗУЗСО с удължени /15 г./ срокове за отчуждаване бе защитата на дългосрочния публичен интерес за реализация на общоградски проекти за транспортната инфраструктура и за опазване на зелените площи, предвидени с подробни устройствени планове. Тогава направихме опит за включване и на терените, отредени за детски градини и училища, но това не се прие, понеже не представлявало общоградски интерес. Е, сега дали това е общоградски интерес, след като почти всички предвидени за тази цел терени промениха предназначението си и бяха застроени основно с жилищни сгради. Не помогна много и въведеното задължително съгласуване с Министерството на образованието и Дирекция „Образование“ на общината на искането за промяна на предназначението по подробен устройствен план на тези терени. Обикновено отговорът на тези институции бе „няма предстоящи намерения за строителство на училище или детска градина и няма предвидени средства“….

Логиката на удължения срок за отчуждаване на трасетата на първостепенната улична мрежа и на релсовия транспорт бе, че това са мащабни инвестиционни проекти, свързани със значителни финансови средства, които често е невъзможно да се планират за период от пет години. Освен това градоустройствените планове за такива обекти се разработват за големи територии, понеже такива трасета са част от значителни градски зони. В масовия случай това са терени, които се ползват по предназначение като урбанизирани и ограничението не е към наличното състояние, а към възможността за по–голяма печалба от собствеността при евентуално ново строителство в периода на срока на блокиране на имота.

Проблемът със зелените площи е различен. В последните двадесет и пет години „благодарение“ на връщането на собствеността на земеделски земи в „реално възстановими граници“ (чл. 10a, ал.1 на ЗСПЗЗ) в урбанизираните територии, масово се върнаха като частна собственост терени в изградени и благоустроени части на градовете и националните курорти. По правило тези „земеделски“ земи са във вътрешно квартални пространства и паркове – изградени  или по проект. Логиката на прилагащите ЗСПЗЗ (само за информация изменян повече от 70 пъти) съгласно неговите чл. 10 и чл. 10а е била, че това са земи, върху които не са построени законно сгради. Това, че такова възстановяване противоречи на чл. 2 от същия закон, който казва, че земеделски земи са тези, които „не се намират в границите на урбанизираните територии (населени места и селищни образувания), определени с подробен устройствен план или с околовръстен полигон“, явно е без значение. Възстановените като собственост такива „земеделски земи“ е ясно, че няма да се ползват за земеделски нужди, а собствениците ще искат да ги застрояват и да печелят от това. Дори не споменавам какво тежко неравнопоставяне създава това между собственици, които са имали „малшанса“ земите им да останат земеделски и тези, чиито земи „късметлийски“ са попаднали в границите на градовете или курортите и без техен принос са повишили цената си десетки, а за някои стотици пъти. Тук следва да отбележа, че в ЗСПЗЗ, приет от Седмото Велико Народно Събрание през февруари 1991 г. възстановяването на собствеността на земеделските земи бе заложено на „комасационен принцип“ – на собственика се връща същата площ на притежаваната земя, същата категория, но извън границите на урбанизираните територии – възстановява  се наистина земеделска земя. Впоследствие се явиха „реално възстановимите граници“….

Следва продължение…