На снимката е родната къща на Наим Сюлейманоглу в село Птичар, Момчилградско

Гледах един кратък документален филм за Наим Сюлейманоглу. Архивни кадри. Разказ за невероятните му успехи. Нито дума за България.

А той си беше момче на Иван Абаджиев. Негово треньорско произведение. Човешки, му беше баща. Той го създаде като състезател. Едно е да имаш природен талант, друго е да шестваш по световните подиуми и да триумфираш.

През 1998 година Международната федерация по вдигане на тежести го определи за Щангист №1 на ХХ век – 3-кратен олимпийски, 7-кратен световен (2 пъти за България), 7-кратен европейски (3 пъти за България) шампион и 3-кратен носител на Световната купа (всичките за България).

През кариерата си Наим постави 46 световни рекорда за мъже – 26  от името на България

Толкова ми стана тежко за тези човешки съдби!

Аз го познавах това момче. Много страдание имаше в душата му.

По време на Възродителния – така наречен процес, беше прекръстен на Наум Шаламанов. Помня, когато избяга през 1986-та, по времето на Световната купа в Мелбърн, Австралия. Помня, когато Тургут Йозал му изпрати личния си самолет, за да го прибере в Анкара…

Помня и разказите на тези, от спорта, които говореха и плачеха. Абаджиев беше разсипан от мъка.

Абаджиев го създаде като шампион, помогна му в изработването на ценни човешки качества, а комунистическа България го смля безмилостно като човек. Един огромен триумф и една постоянно съпътстваща трагедия…

В онзи свят, човешкият живот беше нищо, а победите, извоювани с огромен труд, лишения и в много случаи – за  сметка на здравето, имаха само една единствена цел – да  пропагандират социализма… Имаха смисъл само като политически победи. Като “натриване на носа на капитализма”.

Наим си отиде от този свят на 50 години. Твърде млад, в сравнение с едните и твърде стар, защото много преживял, в сравнение с другите…

Прочетено във фейсбук профила Patty K. Biski