Европа е изправена пред потенциална криза на Балканите
и трябва да действа

Иван Кръстев, в. Гардиън

„Втората световна война свърши, но Първата още не е”, това са думи на високопоставен турски представител, с когото наскоро се видях в Анкара.

Той говореше за Близкия изток, но коментарът му беше такъв, че можеше да бъде чут в Москва, Киев или на Балканите, за да се опише състоянието на нещата на европейския континент.

Единственото място, където не бих могъл да чуя такъв коментар, е Брюксел. Причината е, че Европейският съюз още не е готов за живот в свят, където геополитиката се завръща – в който правителства, както и голяма част от обществото, са обсебени от граници и територии и са склонни да определят успеха не толкова чрез икономическия растеж, колкото чрез националната гордост.

Това се разиграва днес в Западните Балкани, където капацитетът на ЕС да мисли и действа като геополитически играч е подложен на сурово изпитание. По-рано този месец ЕС представи новата си стратегия за Западните Балкани. В нея се поставя за цел насърчаването на реформите в Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Косово, Македония и Албания чрез възобновяване на перспективата за членство.

Брюкселските институции, които се оказват във вихъра на популистки възход, засягащ повечето страни от ЕС, сега изглежда имат смелост да повторят, че обещанието за членство е осъществимо.

Един балкански виц описва най-добре нагласата на хората, които чувстват, че са ги оставили да чакат прекалено дълго: като стане дума за членство в ЕС, разликата между песимисти и оптимисти е, че оптимистите вярват, че Турция ще се присъедини по време на албанското председателство на ЕС, докато песимистите вярват, че Албания ще се присъедини по време на турското, което означава никога.

Брюксел с право изяснява, че статуквото не е устойчиво. Но без никакви последващи действия това заключение може да създаде нестабилност в региона. Това, за което ЕС най-много трябва да се страхува, е повторение на украинския сценарий, в който правителствената подкрепа за европейските стремежи предизвиква реакция от противниците на разширяването (разбирай Русия), вместо да се обединят европейските правителства около проекта.

Много фактори доведоха до възстановяването на Балканите – не на последно място и неотдавнашната бежанска криза, която дълбоко разтърси района. Вече има все по-голяма сила за по-голяма интеграция, след периода, в който ЕС стана известен като организация, която е дала малко пари и е свързана с редица подробности.

Едно окуражаващо, макар и малко забелязано, развитие бе неотдавнашната ратификация на договор за приятелство между България и Македония – две страни, чиито отношения отдавна бяха проблемни, предимно по въпросите на малцинствата. С постигането на този пробив те сигнализираха, че е дошло времето да се търсят решения на някои от проблемите на региона.

Но за да успее ЕС да постигне амбицията си да трансформира региона, той трябва да осъзнава важните геополитически промени, които са се случили.

През 2003 г., когато ЕС най-напред обеща членство, нямаше съмнение, че бъдещето на региона ще бъде европейско. Русия гледаше на Балканите предимно като транзитна зона за износ на енергия за западноевропейските пазари. Амбицията на Москва тогава беше да запази известно влияние, вместо да се конкурира с Брюксел.

Преди петнадесет години Турция беше ентусиазирана от шансовете си да се присъедини към ЕС. В резултат на това тя очерта политиката си за Балканите, за да демонстрира собствената си стратегическа стойност за Европа. Тогава никой не говореше за Китай на Балканите.

Днес геополитическата конкуренция е голяма. Китай ще стане номер едно чуждестранен инвеститор в Сърбия тази година. Плановете за изграждане на високоскоростна железопътна линия между гръцкото пристанище Пирея и Будапеща, през Белград, имат огромна стойност за Китай, който осъществява търговския си маршрут „Един пояс, един път“ между Азия и Европа. Китайците се надяват, че Западните Балкани ще бъдат в крайна сметка интегрирани в европейския единен пазар, макар Китай да не бърза, за да могат инфраструктурните проекти да спазват правилата на ЕС.

Това поставя много въпроси. Трябва ли ЕС да оказва натиск върху Западните Балкани да приемат неговите правила сега или по-късно? И дали ЕС е готов да предложи компенсация, ако тези държави в крайна сметка загубят китайски инвестиции вследствие на интеграцията в ЕС? Подходът на Русия също се промени. Брюксел не трябва да има шпионин в Кремъл, за да знае, че Москва ще направи всичко възможно, за да попречи на Македония да се присъедини към НАТО – не поради стратегическото си значение, а поради своята символична стойност.

И европейските политици трябва да са наясно, че ако продължителният спор между Гърция и Македония (за името на последната) не бъде решен преди следващата среща на върха на ЕС за Западните Балкани през май, това ще доведе до двойно поражение: амбициите на Македония ще бъдат разбити и усилията на Брюксел да бъде приеман на сериозно в региона ще са се свили.

Балканският регион е мястото, където Русия може да работи за дестабилизиране на ЕС при много ниски политически разходи за себе си, както в парично отношение, така и от гледна точка на риск от конфронтация със САЩ. Така че зависи от европейската дипломация да убеди Москва, че ескалиращото напрежение няма да бъде в неин интерес. Готов ли е ЕС за това?

След това имаме Турция, страна, чиито отношения с ЕС стоят в исторически план на ниско равнище. Все още не е ясно как президентът Реджеп Тайип Ердоган ще изиграе картите си на Западните Балкани. Докато Анкара се опитва да изгради своето влияние сред мюсюлманските общности на Балканите, Москва използва свой собствен лост над православните християни. Биха ли могли Русия и Турция да координират своите политики, точно както се опитват да направят в Сирия?

Ако ЕС реагира бавно на тези нови геополитически реалности, неговата стратегия за Западните Балкани ще завърши с поражение.

mediapool.bg: по БГНЕС