зона за мислещи хора

Част Трета: УПАДЪКЪТ НА ГРАДОВЕТЕ И ДИАГНОЗАТА „ДЕПРЕСИЯ“

 ♦ Ако „Градовете на бъдещето“ не бяха останали в миналото, сега нямаше да режем „гнили“ части от тях ♦ Лечението: вместо рецептата с латинското Rp., предписание с представката Re- ♦ Урбанистичните проблеми на София са много по-сложни, за да се решат чрез „полирането“ на Ян Геел, но и това е нещо, отколкото нищо!

д-р Делян Ангелов

Ще си позволя да ви припомня един текст от предишната част.

С „Осанна“ или без „Осанна“, зад всичко това (общинско мероприятие със световен участник) имаше (до един етап) един двузначен подтекст:

  • или зад „визата“ Ян Геел да бъдат направени „безвизови“ промени в сегашния, и без това дълго действащ Общ градоустройствен план (сега Общ устройствен) на София (без това да е за пръв път),
  • или младият общински архитект Здравко Здравков се вижда като втория Адолф Мусман, чиято идея за „градински град“ (според самия Мусман – разбирай „градът-градина“, „зеленият град“) присъстваше във вредилата се конкурсна концепция на арх. Здравков.
Делян Ангелов

Не ме подозирайте в неприязненост – аз самият съм „научен фен“ на Новия урбанизъм. Личната ми неприязненост по-скоро е към някои от авторите от професионалните, профилираните или с културна насоченост медии, впрегнати в пропагандната (ако това не ви харесва – в рекламната) кампания „София – град на хората“ под „шапката“ на Ян Геел. Най-вече заради азбучния абсурд: „аз не съм чел тази книга, но мнението ми е…“, който в конкретния случай можеше да прозвучи и така: покрай Ян Геел за пръв път чух името на Джейн Джейкъбс…

Това обаче не е най-несъщественото в случая!

Идеята за „града-градина“, идеята за „зеленият град“ се ражда с „индустриализирането“ на града.

Но какъв е пътят към устойчивото градско развитие? И как да бъдат избягвани негативните форми и процесите на урбанистичен упадък?

Тези урбанизационни процеси оформят своя специфична „идеология на урбанизма”, която по естествен път открива своя антоним – антиурбанизма.

Появява се и дезурбанизмът – особено направление в градостроителството, отричащо положителната роля на големите градове. Най-последователните идеи на дезурбанизацията са формулирани в книгата на американския архитект Франк Лойд Райт „Изчезващият град” (1930) и неговия проект на града „Броудейкър-сити” (1935), в който жилищните и обществените постройки от „градски тип” са разположени в селска среда.

Идеите на дезурбанизацията се появяват в социалната утопия още в началото на 19 век (малки комуни в обкръжението на природата).

Идеите на деурбанизма оказват влияние и върху творчеството и на водещи съветски архитекти като Моисей Яковлев Гинзбург и Михаил Осипович Барщ (20-те години на м.в.). През 1929-1930 г. по време на дискусията за социалистическото разселване социологът Михаил Охитович пред­ставя своя проект „Дезурбанизация”, който, според изследователите, е чуждо теоретично „ехо”. Но макар и чисто теоретичен, този проект предизвиква бурна полемика. Отхвърлен е и проектът на съветските архитекти-конструктивисти за генерален план за развитие на Магнитогорск, в който участва и М. Охитович, а така също и проектът „Зеленият град”.

В същност идеята за „зелените градове” се появява още в края на XIX век, за да замени обременените с недостатъци съществуващи градове: хаотичния, неограничения ръст на промишлените градове, нехигиеничните условия в тях, и в най-общ смисъл – тяхната антихуманност. Затова и Ебинезър Хауард / Ebenezer Howard, приемайки, че тогавашният град вече е изживял себе си, в книгата си „Градовете-градини на бъдещето” (Garden Cities of Tomorrow, 1898) за пръв път предлага идеята за „зелените градове”, в които жителите трябва да живеят в хармония с природата, и които трябва да съчетават оптималните характеристики на градовете и селата.

План на града-градина на бъдещето (по Ебенизър Хауърд / Ebenezer Howard). Притегателната сила на предградията

Хауърд създава модел само на един град (попадащ в първата група като идеален модел), град-градина, град на бъдещето, град на утрешния ден. Град, заобиколен от „зелен пояс” (greenbelts), със съразмерни райони на жилищата, промишлеността и селското стопанство; град, замислен да се развива планово като самостоятелна общност. И ако направим един внимателен прочит на графичния план на Ебенизър Хауърд и разчетем внимателно надслова на плана (Group of Slumless, Smokeless Cities) ще открием едно важно обстоятелство: появата на първите гета (колкото и slum да означава и „беден квартал”).

Както пише Хауърд (без да гледа на своя град като на утопия), след изграждането на един малък град-градина като модел за работа, ще дойде времето „за пълната реконструкция на Лондон”.

Но по-скоро от очакваното Ебенизър Хауърд успява да осъществи „малкия си модел” – първите два проекта: градовете-градини Летчуърт (1903) и Уелин (1919) – чрез организираната от него Фондация за строителство на градове-градини, успява да изпълни.

И въпреки че тези проекти не постигат напълно идеалния град, те оставят модел за контролирането на бъдещото разрастване на градовете (urban sprawl). След Летчуърт се появява Forest Hills Gardens (1909), както и градовете по Програмата за развитие на градските предградия (1930) и програмата „Градове на зеления пояс”: Greenbelt (щат Мериленд), Greenhills (щат Охайо), Greenbrooke (щат Ню Джърси), Greendale (щат Уисконсин).

По-късно се появяват „градове-градини” и в Белгия, Германия и разбира се, в Русия, независимо, че идеята за „зеления град” е политически „разстреляна” през 30-те години на миналия век: селището Сокол край Москва, Красный город-сад, предградие на Ростов на Дон. Градът-градина в Барнаул (днешната столица на Алтайския край), по проект от 1917 г. (няколкократно подновяван), с нищожна за руските мащаби площ (9 ха), така и остава неосъществен.

Характерно за градовете-градини (с малки изключения) е, че те са по-скоро предградия (suburb) на големи урбанизирани центрове, а не самостоятелни, отделни или автономни градски структури.

ЛетчуъртОсъщественият проект на Ебенизър Хауърд (вляво). Руската мечта за „зеления град“: Селището Сокол край Москва

След Втората световна война, когато във Франция започват възстановителни работи, гениалният Льо Корбюзие е поканен от властите да участва като проектант-градостроител. Реконструкцията на градовете Сен Дьо (1945) Ла Рошел, извършена по негови проекти, са оригинален принос в градостроителството. В тези проекти се появява т.нар. жилищна еди­ница Льо Корбюзие (фр. Unité d’habitation). В следващите негови проекти вече е заложената идеята за „Зеления град” – „Лъчезарният град” на Льо Корбюзие.

През 60-те години на миналия век идеите на дезурбанизацията отново възкръсват. Няколкото публикационни „умъртвявания” на града разбунват антиурбанистичните духове.

Първата емблема на антиурбанистите става книгата „Животът и смъртта на великите американски градове”(1961). Освен че въвежда в социологията на града понятия като „очите на улицата” и „социален капитал”, в тази своя книга авторката Джейн Джейкъбс (журналист и активист на движението на антиурбанистите) прави твърде неприятния извод, че при обновяването на градската среда не се зачитат нуждите на градските обитатели. Книгата е критика на политиката на градското планиране от 50-те години, чийто резултат е упадъкът на много предградия на американските градове; политика, която създава изолирани, неестествени градски пространства; политика, унищожила иновативната икономика и цели общности. Книгата е и критика на модернистичната архитектура, която на практика отрича града, разделяйки го на „зони” – жилищни, промишлени, търговски.

Венецът на „мъртвия” град поставя обаче книгата на Мъри Букчин „Урбанизация без градове: възходът и залезът на гражданството”. Макар и много по-късно – 1992, книгата всъщност анализира процесите на урбанизация, започнали в САЩ през 60-те и тяхната трансформация през 70-те години на мин. век.

Градът в най-добрия му вид е екобщност – пише Мъри Букчин. Затова ние трябва добре да изучим съвременната урбанизация и нейното влияние върху природната среда, както и да я променим, ако имаме чувство за отговорност към обществото и природния свят. Затова ние се нуждаем повече от всичко от социална екология на града.

Между тях обаче застава творчеството на един от признатите интелектуалци на Америка – Ървинг Кристъл. И една от най-цитираната в американския печат публикация – „Градска цивилизация без градове”:

„Американският град – пише той – е склад (магазия на едро), за „внос на жители и износ на граждани”, обикновено към периферните градчета и градове. Ето защо е толкова подвеждащо да се направи опит да се измери състоянието на черните, най-новите имигранти в града, особено като погледнете на условията на живот в центъра на града“.

Той посочва също, че жителите на Щатите са били подведени в информацията си колко голяма част от населението живее в големите градове… „Автентичният необорим аргумент (и резултатите за това трябва да са на разположение на членовете на Конгреса): според проучване на Галъп през 1968 – 18% от американското население предпочита да живее в градове, 25% предпочитат предградията, 29% искат да живеят в малки градове, а 27% предпочитат фермите. С други думи: 82 на сто от населението не харесва, или не иска да живее в градовете”.

Но което е най-парадоксалното, статия на Ървинг Кристъл с подобен текст като в „Градска цивилизация без градове”, но с друго заглавие: „Урбанизация без градове”, публикувана в списание „Америка“ (на руски език) разбунва цяла съвременна Русия. Причината обаче е друга – 1973 е една от първите години от въз­обновяването на изучаването на урбанизацията в Съветския съюз – обстоятелство, довело по-късно до преоценката на съветския модел на урбанизация (в началото на 90-те години на м.в.) заради настъпилата криза на урбанизация в Русия.

Така крилата фраза на Ървинг Кристъл, адресирана до преселническия модел на урбанизация на Америка, може да се отнесе и до съветския модел на урбанизация на Русия, независимо от ракурса: Каквото учебниците наричат „урбанизация на Америка”, не е всичко за „градофикацията на Америка”.

По-нататък Кристъл подчертава, че „градското обновяване” („urban renewal”) и „съживяването”, „възраждането на центъра” („revival of downtown”) е схема, пробита от острите реалности на живота в Америка. Никой не иска това, а „и даже да беше възможно да се направи нещо голямо и скъпо, има много причини да се каже, че това няма да е ефикасно.”

Да, и сега, а може би и в бъдеще, когато стане дума за „градското обновяване”, не само в Америка, има много причини да се каже, че това няма да е възможно – финансово преди всичко.

Едно от нещата по което София заприлича в последните десетилетия на градовете на развитите държава са пространствената сегрегация и градския упадък.

През последните 25 години градовете на България се превърнаха в изключително лош пример за градска деградация с всички и симптоми и форми, „преболедувани” от развитите страни в десетилетията между 60-те до 80-те години на ХХ век. Както и на Запад основните фактори за деградация на градовете и техни райони у нас са деиндустриализацията, депопулацията, безработицата, липсата на поддръжка, пренасочването на инвестициите към по-перспективни райони и проекти, липсата на цялостна урбанизационна политика.

София е единственият град в България, чиито проблеми на градски упадък са сравними по вид и мащаб с урбанистично-депресивните пространства на градовете на развитите страни. Включително и т.нар. вътрешни гета/inner city, които за пръв път стават “видими“ в мултиядрения пространствен модел „Харис-Улман“ на американските икономогеографи Чонси Харис и Едуард Улман. И софийското вътрешно гето има силно изразено съвпадение на пространственото разпределение на функционалните зони на столицата и мултиядрения модел: централен бизнес район (CBD), вътрешно гето (ясно разграничимо, но малко по мащаб), преходна жилищно-бизнес зона и периферия, съставена секторно от по-високо и по-ниско престижни предградийни жилищни и бизнес зони.

Според някои изследователи градоустройствените „корени“ на София са чикагски (вляво, моделът на Ърнест Бърджис, 6-зонов, концентричен), според други (моделът за съвременна София) – това е многоядреният градски модел на Едуард Улман и Чонси Харис

Отделни елементи за градска депресия за съжаление са разпръснати из цялата територия на града и агломерацията.

Те се дължат на деиндустриализацията през последните две десетилетия в северното софийско поле. Напълно резонно тази пространствена дисхармония е залегнала като основа на Интегрирания план за градско устойчиво възстановяване и развитие на София 2014 – 2020 г.

На територията на София се наблюдават различни райони на сегрегация, които се оформят след 1990 г. До голяма степен това се дължи на процесите, протичащи в цяла Източна Европа и са съотносими с градове в преход. Районите, оформили се като непрестижни, страдат от липса на инвестиционен интерес и други форми на ърбън байъс, докато при по-добрите райони презастрояването, пренаселването доведе до деградация на средата и начална форма на гетоизация. Съпътстващите стопански процеси на това развитие са същите както на Запад, но в по-малки, по-наши мащаби.

Стопанските процеси, развиващи се в условията на градски упадък, в това число и наблюдаваните в София през последните две десетилетия са:

  • Интензивна миграция на стопанска дейност;
  • „Емиграция“ на легалния стопански сектор;
  • „Имиграция“ на сива икономика;
  • Засилване на специфични сектори на търговията и услугите, свързани с повишаване на риска: охрана, търговия на оръжие и средства за лична отбрана, търговия с лекарства, търговия с алкохол и тютюн, хазарт, готови храни за дома, търговия със стоки втора употреба.
  • Закриване на комунални услуги;
  • Закриване на важни услуги по поддръжка на инфраструктура;
  • Закриване на социално важни дейности на третичния сектор – здравеопазване, образование, култура;
  • Установяване на все по-висока и продължителна безработица;
  • Практики на инвестиционно въздържане.Старите индустриални зони на големите градове бяха напуснати от тежките отрасли, а в градската икономика се наблюдава раздвижване между районите в строителството и услугите в унисон със зараждащата се пространствена сегрегация. Както вече стана дума, в България през последните 28 години се развиват динамично процесите на градски упадък, засегнали отдавна големите градове на развития Запад.
  • Гетото е място в града с деградираща инфраструктура и ниски социално-икономически показатели. Може също да се използва понятието пространствена или „топологична бедност“ – т.е. амортизиране на пространствения капитал на общността, при което публичните пространства губят човешко присъствие и стават по-затворени. Такива затворени пространства, от своя страна, трябва да компенсират в себе си липсващата свързаност с други пространства. Това става чрез усложняване на собствената топология, чрез създаване на още по-гъста плетеница от преходи и пространства. (Боян Захариев, 2013). Подобно развитие намалява интегрираността и превръща гетото в нещо като убежище – лабиринт от пространствени структури, които не водят никъде другаде (Мая Грекова, 2008). Това е механизъм на произвеждане на самосегрегация и изолиране на локации без преминаващи външни връзки и е в основата на процеса на социална гетоизация. В нискофункционалността на гетата подобно наслагване не се получава и наличните в гетото малобройни дейности са непълноценни в много отношения; нещо което се вижда по самото състояние на техническата инфраструктурата. В допълнение, на територията на София са разположени над 40 гета (различни по площ и по брой на живеещите в тях: от 10 до 2000 души), обитавани от над 40 000 роми (Lentata.com, 2012).
  • Най-ярък пример за тези процеси е пак София. Може да бъде лесно проследена тенденцията в новото строителство – качество и приоритети (сигурност, пространство, комуникации). Престижните райони на столицата вече разполагат с по-качествено изпълнени (включително архитектурно-дизайнерски) за разлика от сегрегираните жилищни комплекси. В най-престижните от тях приоритет в услугите са сигурност, чистота. В непрестижните жилищни райони се наблюдава бърза смяна на емигриращ легален бизнес с полулегален, свързан със сферата на т.нар. данък вреди/порок (the sin tax).
  • Както навсякъде в големите градове на Запада и в българските градове в годините на преход се развиха миграционни стопански тенденции, както по отношение на секторите на националното стопанство, така и в секторите на градската икономика.

Производството“ на нови видове периферност в пространствен и урбанистичен план и на нови видове маргиналност в социален план (по Боян Захариев, Детонацията на града…). Вляво – 29 гета, непристъпни за МВР, http://www.vmro.bg

Една от отличителните характеристики на вътрешното гето е заселването му с външни имигранти. Известно е, че преди да се интегрират (ако изобщо това е цел на имигрантите) новодошлите се заселват във временни буферни жилищни зони, които обичайно са гета с нисък стандарт и степен на деградация.

Подобна буферна зона за София играе обособеното вътрешно гето. Основната разлика е в мащабите на софийското вътрешно гето, в сравнение с тези в Централна и Западна Европа.  За разлика от българските вътрешни икономически мигранти, които се заселват в панелните комплекси, външните икономически имигранти (главно от страни от Югозападна Азия и Северна Африка), поне временно се концентрират в зоната, очертана от булeвардите „Сливница“, „Христо Ботев“, „Ал. Тодоров“, ул. „Опълченска“ и по-конкретно по улиците „Джордж Вашингтон“, „Цар Симеон“, „Лозенград“, „Княз Борис“, „Екзарх Йосиф“, „Пиротска“.

В този район се наблюдава и най-високата концентрация на стопанска активност на имигранти от предна Азия, като: търговия електроника, електро и авточасти с неоригинален произход; търговия на облекло и обувки, храни   и подправки азиатско производство. Голям е броят на старите, рушащи се сгради и вътрешни дворове, част от които са приспособени за хостели и квартири. По данни на МВР София нелегално пребиваващите чужди граждани в района варират между 500 и 2000 души.

Според данни на Столичната община числото на опасните сгради в София се движи между 300 и 700. Около 30 на сто от тях са общински, останалите са частни, а малък брой са държавни.

Повечето от опасните сгради са строени в началото на миналия век – 20-те и 30-те години на ХХ век, но са с лошо планиране и строителна конструкция и не са поддържани с години. Друг известен проблем са изоставените сгради-паметници на културата, част от които са частни и собствениците им не могат да си позволят скъпата реконструкция.

Спорадичността и пространствената разпокъсаност на явлението вътрешно гето в  София е предпоставка за по-лесно справяне с проблема. За примери в този пространствен аспект могат да се видят масивните вътрешни гета на САЩ, Франция, Великобритания, които са трудни за достъп дори от органите на реда. Сравнително малките по площ „джобове на бедност“ в София (както сполучлива ги определя Боян Захариев) са по-податливи на административна и градоустройствена намеса.

Неизбежен фактор и признак на вътрешното гето е морално остаряла и неподдържана, частично или тотално деградирала инфраструктура. Част от района се намира върху територията на т.нар. Кюлуците (или Кюлюците) – историческото име на квартал в източната част на Стара София. Преди Освобождението кварталът е зает от обширни градини и бостани и е незастроен. Тук се намира и „позорното“ гробище на София от този период. Частта източно от бул. „Васил Левски“ се застроява едва около Първата световна война.

През периода на социалистическа урбанизация, този район на столицата, бе един от малкото в страната, в които не настъпиха сериозни реновативни градоустройствени програми. Силен признак е и хаотичното приспособяване на жизненото и бизнес пространство. Търговските и складови площи са винаги по-малки от необходимото, затова има приспособяване на помещения за стопанско или битово използване; има съчетание на битово и работно пространство; в малките работни пространства за търговия, услуги и производство се наблюдават „суетшоп“ елементи.

Елементите на суетшоп-производствена среда в сферата на услугите и търговията са сред най-убедителните показатели за присъствие на вътрешно гето.

Едва ли има съмнение, че София се е променила много след средата на миналия век и най-интензивно след „края на комунизма“. Дали днешна София е постсоциалистически град – термин, въведен след падането на комунизма от представители от бившия социалистически лагер и някои техни колеги извън него, или е постиндустриален, пост­фордистки град, както вероятно биха казали някои от представителите на неомарксистката урбанистика – така започва своето изследване „Детонацията на града” Боян Захариев – за да премине към анализа на един изключително важен проблем в развитието на столичния град – „производството на нови видове периферност в пространствен и урбанистичен план и на нови видове маргиналност в социален план”.

И накрая, като обобщение би било добре да се постави акцент върху една официализирана констатация:

Основният извод е, че поредността на плановете, изработени като модели за устройство и развитие на града, не е обусловена от логична, смислена, вътрешна връзка на развитие и последователност, а е наложена от въздействието на редуващи се разрушителни кризи”.

Периодизация на урбанистичното планиране на град София от 1990 до 2010. Докторска дисертация на арх. урб. Жана Стойчева, „Историческо развитие на урбанистичното планиране на гр. София през последните 20 години” (2013)

Кризите са добър претекст, но едва ли това е истинската причина… „Градът не може да се развива без градоустройствени концепции. В българските условия на проектиране между общ устройствен план и архитектурен проект е пропуснат един принципно важен междинен регулатор, който следва да моделира композирането на цялостния градски контекст и неговите фрагменти. […] Този липсващ апарат (б.м. концепциите за града) координира баланса между двете организиращи начала – плановото и стихийното (арх. Георгий Станишев, 2011) и трябва да въведе или по-точно да върне в качеството на управляващ инструмент градоустройственото планиране на ниво между сградата и града”.

Но в същност цялата тази дейност по моделирането на града или организацията, устройството и структурата на урбанизираните територии не е толкова да се направи „моливно-хартиено” (по израза на Нобеловия лауреат за икономика Пол Кругман) копие на града, а да се моделира управлението на обекта и да се определят, най-добрите начини за управление; да се прогнозират преките и косвени последствия; да се решат неотложните приложни задачи (това в голяма степен се отнася и до „чисто” икономическото моделиране, пряко или косвено свързано с развитието на града или урбанизираните територии).

Не всички градски феномени обаче имат нещо общо помежду си; те може да се различават по вид и икономическа и социална функция. Това е причината, поради която стандартизираното обединяване от типа на възстановяване (replacement) и препроектиране (redesign) на икономическите и социалните функции е необходимо: това косвено описва и определя различните феномени на „пренареждането” на града.

Всеки път, когато се обсъждат проблеми, свързани с промени в рамките на града и територията – пише в своето изследване „Модели на града…” Ремо Далла Лунга – ние сме изправени пред инициативи/модели, чието номинативно изражение винаги започва с представката „ре-”: renewal (обновяване), redevelopment (препланиране), regeneration (съживяване), recovery (възстановяване), revitalization (възраждане), restructuring (преструктуриране). Най-общо казано, това означава, че създаването на нова политика на града коренно означава нов начин на мислене, различно тълкуване и нови хипотези, т.е., на нов процес на (пре)проектиране, което се отнася до нещо, което вече съществува (или което е съществувало в миналото). Различията се отнасят до: явно или неявно посочването на „това, което причинява проблема”, веществените доказателства, използвани за обяснението на отговора (възприетите видове политики), целите, а в някои случаи – степента на интервенция и полето на приложение.

Очевидно приетият „Закон за промяна на Закона“ не е нито създаването на нова политика на града, нито пък нов процес на (пре)проектиране, което се отнася до нещо, което вече съществува (или което е съществувало в миналото). Но за да не бъда краен, има „парченца“ от всичко това.

Специалистите по градостроителни концепции обаче знаят: идеалният вариант се нарича (нов) Общ устройствен план.

Край

 Към Читателя: Тази публикация (в три части) няма за цел нито да ограмотява, нито да поучава. Тя беше провокирана от доста предизвикателните заглавия и текстове от първото посещение на световноизвестния урбанист Ян Геел в страната през октомври 2016 година. Занимавайки се с проблемите на урбанизацията, започнах да наблюдавам дейността на екипа на Геел по проекта  „София – град за хората“. В един момент реших, че мога да си позволя да изкажа мнението си по конкретната проблематика – и честно (според възпитанието си), и компетентно (според знанията и възможностите си). На някои места в текстовете ми има научно-популярни акценти, но надявам се това да не Ви затрудни.

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни