♦ Късането на ризи при Истанбулската конвенция заради „закрила на жените” бе пълно лицемерие. На никого не му пука за жените. Личи сега, когато в парламента се обсъждат два законопроекта по темата, но интересът е нулев

в. „Сега“ / segabg.com

Диян Божидаров

Преди три месеца си бях помислил, че половин България много се е загрижила за домашното насилие. Бе време на спорове около Истанбулската конвенция (ИК) и в името на борбата срещу него бяха сътворени обилни становища, петиции и декларации. Автори им бяха политици и общественици, защитаващи конвенцията. Три месеца по-късно цари пълна тишина. Конвенцията е оттеглена, но точно в момента Народното събрание обсъжда цели два законопроекта срещу домашното насилие. Извинявайте, ама ако някой някога е бил искрено загрижен за този вид престъпление, не е ли моментът сега да говори? Не са ли важни законите? Нима изведнъж проблемът бе овладян? Просто се оказа, че страстите са били относно конвенцията, а не за някакво си домашно насилие. Две различни теми зад общо заглавие. Не е ли… гадно всичко това?

За самата конвенция се казаха много неща, дано всеки я е прочел и направил лични изводи. Тя разглежда комплекс от действия в много сфери, касаещи „превенция от насилие, основано на пола“. Факт е, че те няма как да се случат след оттеглянето й. Но е факт също, че домашното насилие, което е част от проблематиката и бе развято като знаме в дискусиите, може да получи противодействие и с не толкова много институционални действия.

И следва да бъдат приветствани, стига да са добри

Доброто се нуждае от подкрепа, лошото – да бъде спряно. Къде обаче са сега политическите и експертни мнения, които да дискутират „за“ и „против“ законовите промени? Къде са разискванията какво точно приемат и отхвърлят депутатите? Къде е гневът или одобрението? Патос няма, ама поне елементарен интерес има ли? Не. Всъщност становища са налице, но те са институционални, а без обществено внимание решенията са оставени на самотек. Този път медиите не са виновни. Малко, но все пак достатъчно от тях (вкл. вестник „Сега“) информират за гласуванията в парламента. Но хора, които късаха ризи само преди три месеца, днес са заети с други по-животрептящи теми.

А събитията в Народното събрание са доста интересни. И двата законопроекта бяха внесени от БСП. Единият касае пряко закона за домашното насилие и предвижда последваща закрила на жертви чрез разкриване на кризисен център във всяка административна област. Има цели три министерски становища по него, и трите – отрицателни. Министерството на труда и социалната политика се тревожи, че в сферата цари децентрализация и със закон не могат да се вменяват на общините отговорности. Финансовото министерство негодува, че промените противоречат на куп нормативи и най-вече – не са предвидени пари за 28 кризисни центъра (2 млн. лв. според сметките на БСП). Министерството на правосъдието (МП) се застъпва за „комплексен подход“, а в добавка хока колегите си социалисти, че

в проекта са допуснали граматическа грешка

Вторите предложения касаят изменения в Наказателния кодекс. При тях умишлено причинена средна телесна повреда от близък роднина или съпруг се превръща в престъпление от общ характер (сега – частен). С промените, твърди БСП, тъжби за домашно насилие няма да могат да бъде оттегляни, по делото задължително ще се провежда досъдебно производство и не жертвата, а разследващите органи ще събират доказателства. Социалистите предлагат и вписване на затвор от 1 до 5 години при повторно осуетяване на съдебно решение и неизпълнение на заповед за защита от домашно насилие. МП е против и този проект, повтаряйки съображенията си за „комплексността“, добавя и възражение за наказанието при повторността – то следвало да бъде съобразено не с „целения дисциплиниращ ефект“, а със „степента на обществената опасност на деянието и на неговото въздействие върху обществените отношения като цяло“. За Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд няма проблем при повторността, не харесва обаче другите текстове. Прокуратурата на Република България изразява принципна подкрепа на промените. Във всяко едно становище има изказани ред интересни специфики. В крайна сметка парламентарното мнозинство подкрепи на 4 април проекта за НК с уточнението, че за второ четене ще го преработва.

Добре, не е ли интересно всичко това, не е ли важно?

Не са ли действия срещу домашното насилие? А може и да е обратно – бутафория, която цели да замаже отказа от конвенцията; ако е така, нека се заяви. Чисто формално са налице два законопроекта срещу домашното насилие, единият саботиран от министерствата, другият – силно оспорен от най-важното сред тях. И някакви 2 млн. лв. се оказват скъпи. Ако тази тема не е достойна да е водеща в общество, което само преди три месеца се бе хванало за гушите по подобни въпроси, коя ли трябва да е?

Къде е юристът и омбудсман Мая Манолова, опитен законотворец, да ни осветли на прав път ли е парламентът? Или пък бъркат министерствата? Нима Манолова не подкрепи ИК с мотива, че „насилието над жени и домашното насилие са брутално посегателство върху правата на човека и са огромен проблем в световен, европейски и национален план“? Къде е позицията на Сергей Станишев, който (поправете ме, ако бъркам), с ИК, за първи път, откакто е лидер на ПЕС, активно се намеси във вътрешен спор, пак с мотива „защита на жените“ (даже заведе журналисти в кризисен център)? Къде е вицепрезидентът Илияна Йотова, според която „домашното насилие води до ужасяващ процент на трафик с цел сексуална експлоатация“? Ами Радан Кънев – тъй гласовит в социалните мрежи по всякакви въпроси? Не каза ли той: „Като адвокат съм имал много такива случаи. Основният проблем е абсолютно безразличие на полицията. Най-честият отговор, който чуват жените, е: „Не ни занимавайте с битови неща“. Това се отразява сериозно на децата, които са свидетели на домашно насилие.“

Законовите поправки грижа ли са за децата или не –

нима не следва „опитен адвокат“ като Кънев да ни ограмоти? Нехаят и стоте университетски преподаватели, които декларираха, че „отлагането на ратификацията на ИК би ни направило отговорни за всяка жертва на насилие, основано на пола“. Нима не е редно да бъдат ускорител или коректив? Неправителствените организации, консултирали ИК пак заради насилието над жени, също мълчат. Защо? Ако грижата за домашното насилие бе искрена, днес медии и парламентарни комисии щяха да бъдат залети от становища. Но такива няма, а обяснението може да бъде само едно – тая работа никога не е била искрена.

Каква е, не знам, нека всеки сам си преценява. Няма да влизам в конспирации и народопсихология. Абсолютен факт е обаче, че защитниците на ИК внезапно слязоха от барикадата , тъй както се бяха качили, сякаш всичко с домашното насилие почва и свършва с ИК. Доста от тях преди това въобще не бяха я чували.

Но мълчи и другият лагер, този, който бе против конвенцията. Пак нелепост.

Не се ли водеше той от семейни, религиозни

и други подобни ценности? Нима домашното насилие не е факт и не им противоречи? Но и на този лагер му бе важна конвенцията, не насилието. Парламентът гласувал сега някакви закони, е… голяма работа! Някой разбра ли за какво спорим всъщност покрай пустата Истанбулска конвенция – първо бе за третия пол, после да не ни нападат „ирански травестити“, по-нататък – модерни хора ли сме или диваци, и в крайна сметка пак всичко опря до „за“ и „против“ Европа. С така подменен акцент място за домашното насилие не остана. А ето още един обективен факт – цялото мероприятие по изместване на фокуса бе проведено от властови кръг (ВМРО), с мощна подкрепа на определени медии, целта бе сплашване на хората. Добра ли е конвенцията или лоша, оправдан ли е този страх или не… – всичко това е друга тема. Факт е, че имаше активно мероприятие, проведено според утвърдените агентурни традиции. По същите опорни точки кампанията срещу конвенцията беше проведена в Латвия първо през 2016 г. и възобновена пред февруари 2018 г. покрай опита да бъде ратифицирана. Достатъчно е да се напише в Google „Латвия, Стамбульская конвенция“ и да видите със задна дата как онова, което се е случвало в прибалтийската република, се повтори у нас през януари.

По-страшното е, че тогава много лицемерие бе стоварено върху болезнена тема. И адски отвратително пролича, че грижата за жертвите не преминава през сърцето.

.