Швейцария – страната с уникалната демокрация: президентът пътува с влак, а гражданите сами си вдигат данъците

 Мира Георгиева

На централната гара в Цюрих, качвайки се на влака за Берн, посланичката на една азиатска държава с изумление наблюдава как президентът на Конфедерация Швейцария тича по перона, за да хване влака. Тича с  всички сили, та чак вратовръзката му се развява. “Но това е …!” – възкликва посланичката на себе си, като не вярва на очите си. Тя е отскоро в Швейцария, само от няколко седмици. По-късно разказва, че, докато наблюдавала тази случка, в главата ѝ светкавично се трупали въпроси: Наистина ли президентът на Швейцария пътува с влак? Влакът очевидно не би чакал президента, той просто ще си тръгне по разписание? В нейната родина всичко това би било немислимо.

Любопитно е, че аналогична история разказва и българският посланик в Берн Меглена Плугчиева, която приема в посолството група български журналисти, посетили Швейцария в рамките на съвместен проект “Демокрацията е процес”: вечерта, след като връчила на тогавашния президент Евелин Видмер-Шлюмпф акредитивните си писма, прибирайки се към посолството след поредната среща за деня, неочаквано отново видяла насреща самата президентка с пазарска чанта в ръка. Първоначално решила, че се припознава, но в този момент нейно превъзходителство я поздравила и казала: “Колко е хубаво, че днес се срещаме за втори път!”

За един швейцарец това е напълно естествено. И то не само защото в Швейцария общественият транспорт е великолепно организиран, а по разписанието му човек може да си сверява часовника. Просто в Швейцария и властта и гражданите в цялото си поведение спазват правилата на нормалната логика и здравия разум, толерантността и взаимното уважение, хората са добросъвестни, пестеливи и скромни и не разбират защо това може да изглежда странно.

Следващият президент на Швейцария Симонета Сомаруга (2015), която сега (бел. ред.) е министър на правосъдието и полицията [1], както и нейният съпруг, който е писател, също пътуват с градския транспорт до Берн, казва журналистът от Берн Марк Летау. “Г-жа Сомаруга и нейният съпруг живеят от около 20 – 30 години в малка къща с градина в моя квартал “Шпигел” в Кьониц (малко предградие на Берн, б.а.). Те нямат кола и пътуват с трамвай до Берн”, казва Марк Летау. И добавя – министърът на отбраната Ули Маурер (б.р. сега министър на финансите) пътува всеки ден с колело от градчето Мюнзинген до Берн. Министърът на финансите Евелин Видмер-Шлумпф (б.р. вече бивш, както и президент на Конфедерацията – 2012)  пътува с влак от кантон Граубюнден.

Наистина, има много неща, които през очите на редовия швейцарец са нормални, защото са разумни и логични, а за страничния наблюдател са откритие…

Може би това е обаче някакво обяснение за разликата в отношението към държавата на швейцареца и на българина.
Типичният швейцарец плаща данъци с любов, заявява Марк Летау напълно сериозно. Нещо повече, типичният швейцарец сам гласува да му се увеличат данъците, защото общината не може да остане в състояние на дефицит. Като типичен швейцарец Марк Летау например не може да разбере как така в България е имало само един национален референдум през последните 25 години, а такива важни решения като присъединяването към ЕС, НАТО, преминаването към плоския данък и ред други, са били взети без допитване от цялото население, а директно с акт на парламента. Казваме му, че българската конституция изрично забранява да се провежда референдум за размера на данъците, защото се приема, че, ако на електората се зададе такъв въпрос, то отговорът ще е предпоставен – всеки ще гласува, че данъци не трябва да се плащат.

Само че в Швейцария е точно обратното – на 4 декември в градчето (или може би селце) с невъзможното име Мооsseedorf, група от български журналисти наблюдава от начало до край заседанието на местното общо събрание, на което бе гласувано да се увеличи с 4,5 % местния подоходен данък, както и чувствително нарастване на таксата за пожарната. Гласуването беше почти единодушно, но преди това представителите на местната общинска управа най-подробно разясниха на присъстващите си съграждани как е похарчена всяка стотинка от бюджета – с таблици, диаграми, сравнителни данни по години, прожектирани на голям екран, включително и със снимки на всеки ремонтиран покрив, детска площадка, заличена дупка на пътя и т.н. Прожекцията продължи със снимки на улиците и другите обекти, чийто ремонт предстои през следващата бюджетна година. На общото събрание на градчето бе обсъдено наемането на нов учител в училището.

Изслушани бяха съобщенията на двама от присъстващите, че са забелязали две дупки на една от улиците и секретарят на общината ги помоли да бъдат така любезни да останат след събранието, за да кажат къде точно се намират повредите и да се пристъпи към ремонта им. На финала бе изказана благодарност на двамата доброволци от общината, които поели грижата  за бежанците, разпределени от кантона за настаняване. Общо 50 бежанци са настанени в Мооsseedorf, а общината няма достатъчно персонал да се грижи за тях и да ги въведе в порядките, затова двамата доброволци поели тази задача безплатно. Поднесоха им цветя.

Общото събрание в голямата общинска зала към местната протестантска църква завърши с аплодисменти за добрата работа на петимата членове на общинския съвет, които вършат всичко това напълно безплатно. Платен е само главният секретар.

Данъците в Швейцария се разпределят в три джоба – в държавния бюджет, в бюджета на кантона и за общината. Основната част от данъците отива в общините, като обяснението за това е напълно логично – именно общините имат най-съществени механизми за въздействие върху ежедневния живот на хората, а това е важното. Общината е отговорна за функционирането на училищата и детските градини, социалните заведения, тя се грижи за инфраструктурата и пътищата, за извозването и преработването на отпадъците (в Швейцария е забранено депонирането на боклука – всичко, което не се компостира, се преработва по удивително ефикасен и рационален начин) и т.н. Държавата отговаря за сравнително малко дейности – за граничния контрол, университетите, федералните съдилища. Затова общото впечатление е, че политиката в Швейцария е най-активна на общинско ниво.

Противно на очакванията обаче, политиката в една от най-богатите държави в Европа не е доходно занимание, особено на общинско ниво, общинските политици се издържат от своите професии, не от публичната си дейност. Терминът part-time политик в Швейцария е много популярен, а самото явление е повече от обичайно. В швейцарската политика е дълбоко вкоренена представата за служба на обществото на непълно работно време, където политикът е човек, който доброволно изпълнява обществени функции, които съвместява с основната си професия.

Това казва Марк Летау, но признава, че на национално ниво part-time политиците вече стават “редки птици”, броят им намалява дори и в общинската управа, където съществуването на тясна връзка с гражданите е задължително. Според него – въпрос на време е и в Швейцария този тип политици да останат само в учебниците по история.

Това обаче не променя факта, че когато имат проблеми в ежедневния живот, хората в Швейцария се събират по съседски и ги решават. Няма ясла за децата – няколко родители се организират и правят необходимото, няма система за компост – съседи обединяват усилия и правят система по най-екологичен и рационален начин. Никой и не помисля да очаква от държавата да свърши това. Тук хората казват: Държавата – това съм аз!

Много общини имат младежки парламент и дори детски парламент. Децата си играят на демокрация и така се учат. Даже младежките парламенти имат възможност да правят предложения до общината и там са длъжни да го разгледат и да вземат решение по него.

Швейцарското общество е много солидарно, но по същия рационален и практичен начин. Жителите на Кьониц, голяма и богата община от предградията на Берн с 40 500 жители и 200 млн. шв. франка бюджет, е гласувала да плати 60 000 франка за ремонта и снабдяването на съседната община с вода, тъй като съседите не могат да си позволят този разход. Разбира се, в никакъв случай това не е услуга гратис – инвестицията ще се върне с течение на времето от таксите, които съседите ще плащат за водата, но по-важното е, че всички ще са добре.

За проф. Валентин Джонов, който от дълги години живее в Швейцари и преподава в медицинския факултет на Университета в Берн специфичното за швейцарската демокрация е толерантността, културата на комуникация, приемствеността, казва той. Както и отношението към труда.

“В Швейцария всеки допринася с нещо за системата и е уважаван за това. Няма значение какво точно работи – дали е професор по медицина или поправя крана на чешмата, дали е журналист или продава билети на гарата. Швейцарецът работи неспирно, като една добре смазана машина, добросъвестно, с постоянно темпо, ден след ден. Това е заложено с възпитанието на децата – всички са част от това цяло и се уважават взаимно”, казва проф. Джонов.

Моделът “Швейцария” е уникален и в това няма спор. Но сравнението с българския модел е повече от поучително, понякога наистина звучи даже като виц.

[1] Всеки член на Федералният съвет (правителството) на Швейцария е избиран на 4 години, но мандатът на всеки (при определени условия) може да бъде продължен. Всяка година от Съвета се избира президент на Конфедерацията по принципа на старшинството – длъжност, която реално не дава особена власт над останалите, а е чисто протоколна. Дорис Лойтард, която сега е министър на екологията, транспорта, енергетиката и комуникациите, например е била два пъти президент на Швейцария – 2010 и 2017.

С незначителни съкращения.

 Още нещо за швейцарците, швейцарската демокрация и прословутите швейцарски референдуми

Швейцарците живеят със съзнанието, че са единствената страна в света, където избирателите имат такива широки правомощия за вземане на решения. Те отдават безпрепятственото функциониране на пряката демокрация, с която държавата им е известна, не само на дългогодишната демократична традиция, но и на сравнително малобройното население, както и на високо равнище на грамотност, съчетана с широка гама от медийни услуги. Интересен факт е, че на федерално ниво жените в Швейцария получават право да гласуват чак през 1971 г., макар че в много общини и кантони преди това са имали такова право наравно с мъжете.

Освен участието им в избори за общински, кантонален и федерален парламент, швейцарците биват призовавани четири пъти годишно да гласуват за различни предложения – обикновено на всяко такова гласуване се поставят от пет до десет теми. Всъщност, редовият швейцарец  има три механизма да си каже мнението и да провокира институциите по всякакви въпроси, засягащи управлението: чрез петиция, инициатива и референдум.

Чрез петиция всеки един, не само имащите право на глас, може да отправя до властите искания, предложения или оплакване. Всяка петиция се регистрира и компетентните органи са длъжни да отговорят на всяка, включително и на най-идиотските, например на предложението да се боядиса парламентът в розово.

Инициативата представлява предложение за определено управленско действие.

На федерално ниво инициативата трябва да бъда подкрепена от минимум 100 000 подписа, които трябва да бъдат събрани за максимум 18 месеца. За инициатива на общинско ниво се изискват 5000 подписа. Ако бъдат подкрепени от достатъчно гласове, се свиква референдум.

С референдум швейцарците имат право да променят всяко решение на парламента.