зона за мислещи хора

проф. Венцеслав Кулов

Проф. Венцеслав Кулов e магистър по философия в СУ „Климент Охридски” (1975), доктор по философия (1989), доктор на философските науки (2012). Преподавател е в УНСС, катедра „Политическа икономия”, професор по история на философията (2013). Автор е на пет монографии, четири учебника и няколко десетки студии и статии. Изследователските му интереси са в областта на История на философията, Логика, Метафизика, Философия на науката. Проф. Венцеслав Кулов е член-основател на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002).

Капиталистическа държава ли е днешна България?

Винаги съм се учудвал на лекотата, с която се дава утвърдителен отговор на този въпрос. Всеки знае, че животът в България е много различен от този в т. нар. Стара Европа. Тази разлика намира израз в различни статистически показатели, напр. за равнището на доходите, за детската смъртност и пр., но едва ли може да се измери статистически. Става въпрос за качествена разлика между начина, по който функционира нашето общество, и обществата, за които не може да има съмнение, че са капиталистически.

По някаква непонятна за мен причина обаче се счита, че този факт е ирелевантен на научната типологизация на нашето съвременно общество. Вярно е, че в България има банки (в столицата те са едва ли не на всеки ъгъл), фондова борса, заводи и фабрики, които са частна собственост, обаче достатъчно ли е това да се говори за капитализъм?

Според мен в подкрепа на тезата, че България не е капиталистическа държава, могат да бъдат приведени различни аргументи. Тук аз ще изложа само един – че хроничната болест, от която страда съвременното българско общество, е несъвместима с капитализма.

По-нататък  ще се опитам да „уплътня” този аргумент. Първо ще се спра на една тревожна тенденция в сегашното българско общество, която не е тайна за никого. После ще засегна една хипотеза, формулирана от Карл Попър като допълнение към концепцията му за отвореното общество. Тази хипотеза постулира тъкмо това условие за наличие на капитализъм, което съвременното българско общество не удовлетворява. Ще се опитам да покажа, че въпросната хипотеза на Карл Попър изглежда близка до ума, доколкото нещо подобно се предполага и в теориите на двамата най-видни теоретици на капитализма – Карл Маркс и Макс Вебер.

  1. Манифестът „За републиката” като свидетелство за една разрушителна тенденция в съвременното българско общество

През месец март 2016 г. четирима български професори (трима политолози и един културолог) публикуваха манифест, в който алармират обществеността, че „републиката е в опасност”. Този манифест, в който не е трудно да се разпознае публицистичния стил на Евгений Дайнов, се твърди, че държавата в днешна България е подменена с някаква имитация на държава; че въпросната имитация на държава „не управлява със закон, а с изнудване, заплаха, прелъстяване и поквара”, използвайки „лостовете на министерства, държавни учреждения и съдилища”; че „институциите на държавата …функционират като изпълнителни органи на мафията; че „мафията взема всичко, което й хареса – банки, бизнеси, публични средства, природа и „замества републиканския ред с мрачни, феодални зависимости, за да превърне всеки гражданин в крепостен на олигархията”. Призивът на манифеста към парламентарно представените партии е „незабавно да отговорят на очакванията на обществото за дълбоки, радикални реформи на всички институции – най-вече съдебната система, системата за сигурност и цялостната национална администрация с цел категорично изкореняване на контрола на организираната като пост-комунистическа олигархия престъпност върху институциите на властта”.

Като цяло манифестът „За републиката” не беше посрещнат с ентусиазъм. Една от причините за общо взето критичното отношение към този документ според мен е метафоричният му език. Този език на ежедневието не е адекватен на сложността на обсъжданата материя. Тук имам предвид най-вече употребата на два ключови” термина: „мафия” и „олигархия”, които в текста на манифеста фигурират с един крайно неопределен преносен смисъл.[1] Това прави тезите на четиримата автори твърде неясни. Оттук и картината на съвременната българска действителност, която рисуват авторите на манифеста, ако и да предизвиква чувство на непримиримост към злото, което ни заобикаля, не ни предлага някаква ясна идея за природата на това зло.

Макар че манифестът „За републиката” не е текст, с който нашата академична мисъл може да се гордее, сам по себе си е важен документ за времето и мястото, в което живеем. Той идва да ни каже, че общественият живот в България е много далеч от онова идилично състояние, което ние до неотдавна считахме за постижимо в рамките на нашия lifetime. Нещо повече – манифестът съдържа намек, че нещо в самия преход към демокрация е явно сбъркано – че неусетно нашето общество се е озовало не там, където „по теория” би трябвало да бъде. По някаква причина то е станало подвластно на една разрушителна, негативна тенденция и вместо да се развива, деградира. Тук отново възниква въпросът: как можем да типологизираме съвременното българско общество? Резонно ли е то да се определи като някаква модификация на капитализма? Или е невъзможно с тази остаряла терминология да се опише неговата специфика?

Струва ми се, че преди да се премине към обсъждането на този въпрос, е уместно да се каже ясно и недвусмислено кои са онези особености на нашия обществен живот, които предизвикват най-голяма тревога за състоянието му. Кое точно ни кара да мислим, че нашето общество по някаква причина е „кривнало” от правия път?

Според мен негативната тенденция, която авторите на манифеста са разчели по един неадекватен начин, може да се определи като нарастващата липса на регулация както морална, така и юридическа, във всички без изключение сфери на живота (в бита и междуличностните отношения, в стопанската сфера, в образованието, здравеопазването и политиката). Казано с по-прости думи, в нашето общество се очертава една тенденция на деморализация и правен нихилизъм, чиято екстремна проява е криминализацията на обществения живот. Тази тенденция към игнориране на неписаните и писаните норми на поведение е несъвместима с идеята за духовен и за материален прогрес. Тя води обществото ни към деградация.

Според мен тенденцията, за която тук става дума, е достатъчно очевидна, за да се доказва статистически.

Чисто и просто съвременният българин все по-рядко е склонен да се съобразява с правила от всякакъв вид: като се почне от правилата за пресичане на улицата и се стигне до нормите на наказателното право. Появяват се нови и нови, непознати в близкото минало кражби и измами, които шокират със своята безскрупулност и незачитане на елементарните представи за човещина. Едновременно с това простъпки, които до вчера са се считали за инцидентни, стават масови.  Тази субективна нагласа за нарушаване на правилата се насърчава от една крайно неефективна правосъдна система и от репресивен апарат, който е абдикирал от задължението си да преследва и ефективно да наказва престъпниците.

  1. Три концепции за капитализма и отношението им към изискването за ефективна нормативна регулация на капиталистическото общество

Има двама велики теоретици на капитализма – Карл Маркс и Макс Вебер, чиито концепции съществено се разминават. За да си спестим усложненията, които това обстоятелство поражда, уместно е („изкривявайки” леко действителното положение) да приемем, че с общото име  „капитализъм” Карл Маркс и Макс Вебер означават едно и също обществено явление, макар и осмисляйки го по различен начин.[2]

Карл Маркс определя обществото, в което е живял, като капиталистическо.  Капиталистическото общество, чиято икономика функционира по закони, различни от тези на другите типове общества („обществено-икономически формации”), бележи върха на развитието на стоковото производство. То възниква по силата на обстоятелства, които са независими от идеологията (политическото, нравственото, религиозното и естетическото съзнание  на хората).  Със същата необходимост, с която е възникнал, капитализмът ще загине и ще бъде заменен от едно безкласово общество. За разясняването на този въпрос Карл Маркс е изобретил една впечатляваща теория, която обвързва в едно технологичния прогрес, класовата структура на обществото, духовния живот (идеологията) и социалната революция. В този смисъл може да се каже, че теорията на Карл Маркс за капитализма е част от една по-всеобхватна теория, която засяга структурата на обществото и неговата история. Като интелектуално творение тази теория едва ли има аналог в обществознанието.

Карл Маркс по принцип не проявява интерес към морала като средство за регулация на отношенията между хората.[3] Що се отнася до правната регулация на обществото, у Карл Маркс тя е само маркирана: приема се, че по отношение на базата на обществения живот – производствените отношения – правната регулация има „надстроечен” характер. (Фигуративно казано, функцията на правото е да закрепи в законна форма определени социални отношения, съответстващи на господстващите в обществото производствени отношения). Казано с други думи, Карл Маркс приема наличието на нравствената и юридическата регулация на обществения живот при капитализма като факт, върху който не намира за нужно да се задълбочава. Самата икономическа теория на Карл Маркс за капитализма обаче е изградена върху предпоставката, че капитализмът е едно добре регулирано общество, основано върху законосъобразното поведение на икономическите агенти и равенството им пред закона. Кражбата и измамата в това общество са изключение, а не правило, така че при обяснението на икономическите явления – стоковата размяна, търговската печалба, формирането на цените и на капиталистическата печалба, Карл Маркс се абстрахира от различните видове правонарушения като фактор в стопанския живот.

Друга, съществено различна от Марксовата концепция за капитализма, ние откриваме у Макс Вебер. Доколкото мога да схвана, той различава капитализма като стопанска система от капитализма като конкретна историческа реализация на тази система. [4] В първия случай ние си имаме работа с един абстрактен стопански модел, а във втория – с форми на проява на този модел в един или друг исторически период. „Отделни важни форми на капиталистическото търговско предприятие са общоизвестни и значително по-стари от Реформацията.” Пълната реализация на капитализма като стопански модел обаче се осъществява първоначално в страните от протестантския свят под влияние на Реформацията. Именно под влияние на протестантската етика се формира оная духовна атмосфера, която може да се нарече „дух на капитализма” или капиталистическа етика. Става въпрос за една съвкупност от норми за поведение, които съответстват на пълната реализация на капитализма (или „обслужват” тази реализация на капитализма) като стопанска система.

Макс Вебер не се ангажира с тезата, че Реформацията е единственият възможен път към пълната реализация на капитализма. Той не твърди, че „капиталистическият дух (употребен и тук като временно понятие) е могъл да се появи само под определено влияние на Реформацията.  (Вебер 2005: 104) Възниква обаче въпросът как е възможно различни морални доктрини да породят един и същи тип нравствено съзнание у хората. Този въпрос, който така или иначе е периферен в концепцията на Макс Вебер, не е ясен.

Важно е да се отбележи, че за разлика от Карл Маркс Макс Вебер не вплита теорията си за капитализма в някаква универсална концепция за историческото развитие на човечеството. В този смисъл въпросната теория е  в много отношения по-скромна от Марксовата. Тя е неуязвима за голяма част от критиките, адресирани към Карл Маркс и марксизма.

От казаното дотук е ясно, че за разлика от Карл Маркс Макс Вебер демонстрира специален интерес към въпроса за морала на капиталистическото общество. Показателен в това отношение е следващият цитат, в който е посочен религиозния корен на честността като елемент от нравствения кодекс на капиталиста.

„Онова, което разглежданата религиозно будна епоха [Реформацията – бел. В.    Кулов] завеща на света, бе преди всичко една невероятно чиста – бихме могли да кажем дори една фарисейски чиста – съвест по отношение на печалбата, защото последната се натрупвала само по легален път. … Възникнал специфичен буржоазен професионален етос. (Вебер 2005: 259-260)

Интересно би било да се съпоставят разбиранията на Карл Маркс и Макс Вебер за капитализма с това на един от най-видните философи на ХХ век – Карл Попър.

В „Писмо до моите руски читатели”, съпътстващо първото руско издание на „Отвореното общество и неговите врагове” (1992 г.) Карл Попър намеква, че самият термин „капитализъм” в края на ХХ век изглежда поовехтял. [5] Макар и с неохота, деветдесетгодишният философ все пак приема употребата на термина [6], но не и в неговия марксов смисъл. Погрешна според Карл Попър е централната идея на концепцията на Карл Маркс за капитализма – т. нар. закон за относителното и абсолютно обедняване на пролетариата, с който се обосновава известната марксова теза за неизбежната гибел на капитализма. (Единственият пункт, по който Карл Попър декларира съгласието си с марксовото разбиране за капитализма, е баналният факт, че при капитализма частната собственост върху средствата за производство е преобладаваща. [7])

„Докато капитализмът на марксистите е бил само мираж, в действителност е съществувало и до ден днешен съществува стремително изменящо се общество, погрешно наречено „капиталистическо”, с вътрешен механизъм за самореформиране и самоусъвършенстване.” (Поппер 1992: 14)

Карл Попър разглежда капитализма като най-пълната историческа реализация на идеята за т. нар. отворено общество. Тази идея не е утопична, какъвто е случаят с „Държавата” на Платон, а е обобщен модел на съществуващите в Западна Европа и Америка през първата половина на ХХ век либерални демокрации. Кои са основните отличителни черти на отвореното общество?

Отвореното общество е индивидуалистично за разлика от своя антипод – затвореното общество, което е колективистично. Критерий за разграничаването на тези два типа общество е личната свобода на техните членове. Действието на този критерий Карл Попър разяснява в гл. 10 от том І на „Отвореното общество и неговите врагове” горе-долу по следния начин:

  1. Може да се приеме, че една част от съзнателното поведение на всички хора във всички общества се определя еднозначно от някакви норми – писани (закони) или неписани (обичайни забрани, табута). Условно бихме могли да наречем поведението на хората, което е продиктувано еднозначно от съществуващите морални и правни норми, принудено.
  2. В затвореното общество почти цялото съзнателно поведение е нормирано, което значи, че почти цялото поведение на хората е „принудено”. Това в някакъв смисъл улеснява живота на хората в затвореното общество, доколкото те сравнително рядко се колебаят как да постъпят в една или друга ситуация. За разлика от затвореното общество в отвореното общество една сравнително голяма част от съзнателното поведение на хората не е нормирано – то е „нормативно неутрално”. Нормативно неутралното поведение може да се определи като свободно – като продукт на свободен избор. Тази принципна разлика между принуденото поведение на хората в затвореното и свободното им поведение в отвореното общество обяснява защо в първия случай поведението е поразително еднотипно, а във втория – варира съобразно индивидуалните особености на членовете на обществото. (Същата разлика обяснява защо затвореното общество задушава индивидуализма и култивира колективизъм за разлика от отвореното общество, в което се насърчава алтруистичният индивидуализъм като личностна нагласа [8])
  3. Можем да приемем, че в отвореното общество съществува тенденция за нарастване на свободното поведение за сметка на принуденото. В този смисъл в отвореното общество свободата, разяснена по указания от Карл Попър начин, е основна ценност. Този факт намира израз не само в нарастването на относителния дял на поведението, което може да се определи като „нормативно неутрално”, но и в отношението към самите нравствени и юридически норми. Те вече не се възприемат като дадени веднъж завинаги, а като нещо, което може да бъде критично обсъждано и по принцип подлежи на промяна. Изобщо казано, отвореното общество, което толерира свободното поведение, разкрепостява човешкото мислене и култивира доверие в способностите на разума. [9]

Без преувеличение може да се каже, че възгледът на Карл Попър за отвореното общество, изложен в гл. 10 на едноименното произведение, фундира цяла една теория, която обяснява как възникват такива основни ценности на съвременното цивилизовано общество като култа към свободата, рационализма в широкия смисъл на думата, егалитарната справедливост и изобщо – хуманизма. (Поппер 1992: 229, 230, 235) Тази теория обаче се основава върху допускането, че възприетото от него деление на съзнателното поведение на хората (на принудено и свободно) е изчерпващо. Бихме могли да приемем, че по отношение на първобитното общество това е една оправдана идеализация, доколкото почти цялото човешко поведение е било принудено в указания от Карл Попър смисъл. Обаче в съвременното общество ние не можем да се абстрахираме от поведението, което нито е нравствено и юридически неутрално, т.е. свободно, нито е принудено. Такова е напр. противоправното поведение – поведението на престъпниците. Може ли въпросното поведение да се третира като свободно? Това би противоречало на позитивния смисъл, който Карл Попър влага в думата „свобода”.

Попъровото разяснение на понятието за отворено общество, което ние откриваме в гл. 10 на едноименното произведение, би било удовлетворително при едно условие: ако всички хора бяха порядъчни, т. е. ако всички те проявяваха склонност да се съобразяват със съществуващите нравствени и правни норми. Казано с други думи, в своя анализ на човешкото поведение Карл Попър се абстрахира от поведението, което може да се определи като етически или юридически неприемливо.

Неприемливото поведение включва нарушения от всякакъв вид – всички тези постъпки, които не се съгласуват със съществуващите в едно общество етически и правни норми. Може да се приеме, че в първобитното общество неприемливото поведение е било голяма рядкост поради страха от обществено порицание или (и) едно неизбежно наказание. В общия случай обаче игнорирането на неприемливото поведение като важен фактор, който определя характера на обществения живот, изглежда неоправдано. Това с особена сила важи за някои „неподредени” съвременни общества, каквото е българското.

„Пренебрежителното” отношение към неприемливото поведение, което Карл Попър демонстрира в теорията си за отвореното общество, е съществен недостатък на тази теория. Дали защото е осъзнал грешката си или по някаква друга причина, обаче съдейки по цитирания по-горе текст от 1992 г., тъкмо по този пункт Карл Попър ревизира възгледите си за отвореното общество. Сега, близо петдесет години след първото издание на своя бестселър, той най-неочаквано заявява, че „ … главната идея на отвореното общество – това е идеята за властта на закона”. (Поппер 1992: 8)

Това разбиране очевидно не е плод на някакво мимолетно хрумване, то е обстойно аргументирано. Показателен в това отношение е следният цитат:

„Пазарната икономика в съвременната държава е извънредно сложна система на производство и разпределение, която не е регулируема чрез взаимни съглашения: всеки производител планира своето производство самостоятелно в съответствие със своята оценка на потребителското търсене. Тази икономика обхваща милиони мирни усърдно трудещи се граждани и може да функционира нормално само при условие, че те се доверяват един на друг, както е присъщо на хората, и знаят какво изисква от тях честността, порядъчността и истината. В обществото трябва да съществува ако не друго, то елементарна степен на взаимно доверие. Обаче нищо не води до тази цел по-бързо от доверието във властта на закона – доверие, основано най-вече на положителния опит и затова напълно заслужено, т.е. доверие в правните институти на държавата и към чиновниците, носещи отговорност за изпълнението на закона”. (Поппер 1992: 11)

Мисля, че приведеният цитат не се нуждае от коментар. Ясно е, че според Карл Попър съществуването на капитализма е свързано на живот и смърт с ефективната нормативна регулация. Без някаква минимална степен на такава регулация капиталистическото общество би било невъзможно. Що се отнася до попъровата концепция за отвореното общество, тя би следвало да се преосмисли в светлината на посочената тук промяна в авторовата гледна точка.

  1. Вместо заключение

Разгледаните тук три схващания за капитализма – на Карл Маркс, на Макс Вебер и Карл Попър, изглеждат толкова различни, че е трудно да бъдат сравнени. Въпросът, който тук ни интересува, обаче засяга сравняването на трите схващания по един-единствен пункт: отношението им към въпроса за нормативната регулация на капиталистическото общество. Най-категорично и недвусмислено значението на тази регулация за функционирането на капиталистическото общество е изтъкнато в концепцията на Карл Попър. Как хипотезата на Карл Попър за съществуването на една минимална, но абсолютно необходима ефективна регулация на обществото при капитализма, се отнася към концепциите за капитализма на Карл Маркс и Макс Вебер?

 Аз мисля, че въпросната хипотеза е не просто съвместима с концепциите за капитализма на Карл Маркс и Макс Вебер, но се предполага от тях. Казано с други думи, и веберовият, а и марксовият капитализъм не са мислими при условие, че посоченото от Карл Попър нормативно изискване към капитализма не е изпълнено. Ако това наистина е така, то ние трябва да се разделим с илюзията, че сме свидетели на едно постепенно приобщаване на България към капиталистическия свят. Фактите свидетелстват, че нищо подобно не е налице. Понеже българското общество не е капиталистическо, и рецептите за лечението му не могат да се вземат наготово от политическата практика на съвременния капитализъм.

[1] По-подробно по въпроса вж. Венцеслав Кулов, Какво ни казва и какво премълчава манифестът „За републиката”, glasove.com”, 17.03. 2016. [2] Или, казано с други думи, ние можем да приемем, че разликата във вижданията на Карл Маркс и Макс Вебер за капитализма засягат концепта, но не и денотата на общото име „капитализъм”. [3] Случайно или не, но в прочутия Предговор от „Към критика на политическата икономия”, където Карл Маркс говори за т.нар. идеологически форми на съзнание, между изброените форми (правни, политически, религиозни, художествени и философски) нравственото съзнание липсва. [4] Тази двузначност на употребата на термина „капитализъм”, както и множеството уговорки, с които Макс Вебер защитава концепцията си за капитализма, затрудняват твърде много нейното разбиране. [5] „От времето на моето детство то [”буржоазното общество”] силно се е променило и макар че някои марксисти, а и не само марксисти, все още го наричат „капитализъм”, то има твърде малко общо с това общество, съвременник на което е бил Маркс…” (Поппер 1992: 7) [6] „Разбира се, изборът на едно или друго название е въпрос на вкус и от рационална гледна точка този избор не би трябвало да има голямо значение” (Поппер 1992: 11) [7] Тази иронична декларация не се съгласува с оценката на възгледите на Карл Маркс, дадена в т.ІІ на „Отвореното общество и неговите врагове”. Тук Карл Попър изразява съгласие с определени възгледи на Карл Маркс за капитализма, които далеч не са тривиални. [8] Карл Попър изрично подчертава, че индивидуализмът е нещо различно от егоизма, така че алтруистичният индивидуализъм е напълно възможен. Той е основа на западната цивилизация (Поппер 1992: 139 – 140) [9] „Възможността за рационална рефлексия по повод стоящите пред човека проблеми – ето в какво се състои разликата между тези два типа общество.” (Попър 1992: 217-218)
Литература: Вебер, М. 2005. Протестантската етика и духът на капитализма. София: Издателство „Гео Милев”; Поппер, К., 1992. Открытое общество и его враги, т. І. Москва: Международный фонд „Культурная инициатива”

 

 

 

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни