♦ Великобритания иска солидарност по случая „Скрипал“, а в същото време руските олигарси са изкупили половината висша футболна лига и половината от британски вестници

 Александър Маринов, в. „Банкер“

Спорът за поведението на правителството ни във връзка със скандала “Скрипал” повдигна принципни въпроси за отговорността на суверенната българска държава към съюзниците и партньорите си, но и към собствения си върховен суверен – народа.

Премиерът изведнъж попадна между два огъня – от една страна, страстните приветствия на социалистите за “отговорната позиция”, от друга, не по-малко парещото открито обвинение в предателство към евроатлантизма, произнесено от втория човек в ГЕРБ. Както обикновено през последните години, слаб сценарий, изпълнен от посредствени актьори. Колкото Корнелия Нинова е зауважавала Бойко Борисов, толкова и Цветан Цветанов е готов да се жертва за евроатлантическата кауза (въпреки зачестилото участие в молитвени и други закуски зад Океана).

Но темата е сериозна. Първо, заради лавината от нравоучения какво би трябвало да прави в подобни случаи “истинският” партньор и България едва ли не се е самотлъчила от праведната евроатлантическа общност. Второ, заради опасността да пропуснем да си припомним историческите уроци до какво ни е водила вменяваната в наш дълг политика на “безусловно доверие и солидарност”.

Тезата за укоримостта на българската позиция бе формулирана безпощадно ясно – като аксиома: “Когато съюзник иска от нас солидарност, истинският партньор не поставя под съмнение мотивите, доказателствата или целесъобразността на действието, което очаква от нас.” Ако поискаш доказателства или, не дай, Боже, си позволиш да разсъждаваш относно целесъобразността на действието, не си “истински” партньор, а, по думите на друг анализатор, “клиентелна държава на Русия”. Или, както с упоение обичат да повтарят някои, “руски троянски кон”.

Изводът е, че солидарността е автоматично действие. Така се стига до изумителното обобщение за същността на отношенията в организациите, в които членуваме: “Автоматизъм на подкрепата и доверието – без това няма нито ЕС, нито НАТО”.

Подобна теза не само е логически абсурдна и фактически невярна. Никоя от държавите в посочените организации не действа “автоматично” – дори тези, които светкавично откликнаха на призива на Тереза Мей за солидарност. Всички от тази кохорта – поляци, балтийци, албанци – реагираха по този начин, защото така формулират и преследват своите национални интереси. Вярна или грешна е оценката е друг въпрос.

Никакъв “автоматизъм” няма в поведението и на големите континентални държави – Германия и Франция. Нещо повече, именно преследвайки своя интерес в отношенията с Русия, те умишлено съчетаха демонстрацията на “солидарност” с противоположни по смисъл стъпки. Едва ли има по-ясен знак в това отношение от хронологичното “съвпадение” с решението на Берлин да даде зелена светлина за строежа на “Северен поток-2”.

Както основателно коментира един бивш български политик и дипломат, дори и самият зов за партньорска подкрепа от страна на Великобритания е доста лицемерен: “Не може да искаш солидарност, когато си отворил вратата за незаконните руски капитали, когато руските олигарси са изкупили половината ти висша футболна лига и половината от твоите вестници.” Тук бихме могли да прибавим – една голяма част от намерилите гостоприемство в Лондон приказно богати руснаци са бегълци не от “тиранията на Путин”, а от руското правосъдие. Техният “принос към демокрацията” очевидно се изразява в разграбването на създаденото от руския народ и в сътрудничеството с британските тайни служби.

Тези, които ни вменяват партньорска непълноценност, се натъкват на един трудно решим проблем – съюзниците се разцепиха. Освен България седем други страни от Европейския съюз отказаха да се присъединят към експулсирането на руски дипломати, същото направи и Швейцария. Не се поддадоха на партньорските “увещания” такива твърди съюзници на САЩ като Израел и Япония, да не говорим за натовска Турция. Сред бунтарите трябва да отбележим Гърция, която от собствен болезнен опит знае колко струва “партньорската солидарност”. Връх на съпротивата бе официалната декларация на австрийския външен министър, че страната му е била подложена на недопустим политически натиск да се присъедини към санкциите от британския посланик във Виена. Стана ясно, че такъв натиск е бил упражнен и върху българското правителство – въпреки дипломатичното разяснение на вицепремиера Томислав Дончев: “Имаше разговори, не опити за натиск.”

Поддръжниците на тезата за “истинското партньорство” и неприемливостта на искането на доказателства удобно забравят някои драматични моменти от нашата история, които би трябвало да ни служат като урок по повод на “автоматичната солидарност”. Всъщност и двата случая, които ще посоча, са резултат на криворазбран национален интерес (и влияние на лични интереси). През декември 1941 г. българският парламент обявява война на Съединените щати и Великобритания в знак на солидарност с тогавашните ни съюзници от Тристранния пакт. Тогава това изглежда като печеливш символичен жест – САЩ са далеч, а Великобритания е пред разгром. Но през 1943-а и 1944-а над София се посипват съвсем истински бомби. Цената на “автоматичната солидарност” е трагична – 4208 убити и 4744 тежко ранени българи.

Има и много по-пресен и по-поучителен пример. Същите “основни съюзници”, към които от нас се иска да проявим безусловно доверие, само преди 15 години започнаха войната в Ирак, използвайки фалшиви “доказателства” за оръжията за масово поразяване на Саддам Хюсеин. Специална комисия на британския парламент проведе разследване и в пространен доклад разобличи манипулациите на тогавашното правителство, а бившият министър-председател Тони Блеър бе принуден публично да се извини и да поиска прошка. Тогава България отново се изкуши да прояви “автоматична солидарност” и отново с цената на живота на български войници.

Дано тези трагични моменти са ни за урок.

Призивите да се присъединяваме автоматично към начинания, започнати заради нечии чужди интереси, означават цинично пренебрегване на базисните принципи на демокрацията. Ако българските управници са безусловно отговорни пред някого, това е само българският народ, който им дава властта, и интересите на нацията. Партньорите, ако са наистина такива, имат правото и задължението да вземат обосновано с доказателства решение. Автоматично, без преценка, на война отиват само васалите.