Снимка: Ще успее ли да послужи Панчаревското езеро като резервен авариен водоизточник за столицата?

В началото на сегашния век имаше авторитетно проучване, което определи, че ако двадесети век е бил век на конфликти за енергия, то двадесет и първи ще бъде век на конфликти за достъп до питейна вода. През 2010 година изрична резолюция ООН признава достъпът до чиста питейна вода за фундаментално човешко право. Резолюцията е приета с 122 гласа „за“, 41 „въздържал се“ и нито един против. А според решение на българския съд от 2012 г. правото за получаване на питейна вода е едно от така наречените „неотменими права“ на човека… Това бе решение, с което се отмени спирането на доставка на вода за квартал Филиповци заради неплатени сметки и нанесени големи финансови загуби за фирмата доставчик.

Този преамбюл показва, че достъпът до питейна вода има не само огромно значение за здравето и качеството на живот, но той е определен като неотменимо човешко право в съвременния свят. Ние в България обаче се отнасяме доста „лежерно“ към този проблем. Страната ни, според извършени преди 10 години проучвания, е една от петте европейски държави, която разполага с най-малък воден ресурс. Средното потребление на питейна вода на човек в България за денонощие по норматив е 100 литра, а в същото време според МРРБ в България се губи средно 60 % от същата питейна вода по пътя ѝ от водоизточника до потребителя. В някои общини обаче този процент надминава 75%. По просто казано от сто литра питейна вода, тръгнала от източника в тези екстремни случаи на дългогодишно безхаберие, до потребителя достигат двадесет и пет литра, а останалите седемдесет и пет са се загубили по пътя. Или другояче казано, за да се осигурят стоте литра потребление, от водоизточника трябва да тръгнат 400 литра. Това не се отнася до случаите, в които цели населени места са оставени без доставка на питейна вода… каквито има у нас… в страна от ЕС в двадесет и първи век…

За сравнение загубите на вода във водещи западни градове (Амстердам, Кьолн, Париж) са в порядъка на 4-8%. Като казвам градове, имам предвид, че там загуби по магистралните довеждащи водопроводи практически няма – те са в самата градска структура от неизбежните аварии, кражби, неремонтирани течове. Не мога да забравя учудването на колеги от Испания, когато при посещение в Овиедо през 1996 г., на което аз присъствах наш зам. министър на МРРБ обясняваше, че за Враца (тогава градът бе на зверски воден режим) загубите само по довеждащия магистрален водопровод до града от язовир „Огоста“ са 50 %. Те недоумяваха и обясняваха, че загуби по магистрален водопровод са абсолютно недопустими и също така абсолютно необясними…, но това е според тях, а според нас са нормални, тъй като все още има магистрални ентернитови водопроводи или стоманени на 60-70 години, които са като брюкселска дантела от корозията…

Такава е ситуацията в страната ни. А какво е положението в София. Загубите на вода в столицата са малко под 45%. По първоначалния план на концесионера „Софийска вода“ до края на срока на концесията през 2025 г. тези загуби трябва да спаднат до 36%, което за България е сравнително добро постижение, но много е далеч от добрите европейски практики. За съжаление от срока на концесията вече са изминали 23 години, остават 2, а загубите са свалени от малко над 60 до малко над 45 %.

София е благословен от Бога град по отношение на водата. Много малко са големите градове в света, които могат да ползват чиста снежна вода, доставена по гравитачен – най-евтиният възможен път  до  гражданите им. За това са се погрижили мъдро нашите предци първо с едно високопланинско водохващане на Витоша, когато градът ни е бил с размер на голямо ориенталско село, и след това с последователно изграждане на два големи язовира – язовир „Бели Искър“ и язовир „Искър“. И двата язовира, които днес са основните водоизточници на София са свързани с най-успешния кмет на столицата – инж. Иван Иванов. И една малка, но съществена подробност.

Водата от язовир „Бели Искър“ и от витошкото водохващане не се нуждаят въобще от пречистване

На фона на тази прекрасна картинка за водоснабдяването на София, обаче задължително трябва да си припомним водната криза през 1995 г. И до сега няма официално обявени причини за тази, може да се каже странна водна криза, но това трябва да остане остана запалена „червена“ лампа за почти двумилионна София… за тези, които обаче си я спомнят…

Общият максимален обем на двата язовира, снабдяващи София с вода – язовир  „Искър“ и язовир „Бели Искър“ – е  малко под 700 милиона кубически метра. Това на пръв поглед звучи успокоително, но всъщност далеч не е така. На първо място консумацията на София е между 150 и 200 милиона кубически метра годишно. И това е след значителното – между  60 и 80 милиона кубически метра годишно намаление след 1995 г. в резултат на намалението на загубите – за  съжаление по-скромно от обещаното от концесионера. Вероятно и значителното повишение на цената на водата е оказало влияние, но главно от намаляване на водочерпенето от язовир „Искър“ след спирането на захранването от там на Металургичния комбинат Кремиковци – с  консумация над 50 млн. куб. метра годишно. Сега вече комбината въобще не работи.

Ако обаче, количеството вода в двата язовира, снабдяващи София с питейна вода е въпрос на правилни разчети и на предвидима експлоатация, то доставката на водата до София по двата основни водопровода Рилския водопровод и водопровод „Искър“ е въпрос на стратегическа сигурност. Тя зависи от сигурността на работата на водопроводите, която никога не може да бъде сто процента. И двата водопровода минават по трасета, които в геоложко отношение са сложни и с възможни рискови ситуации. Този риск е инженерно сметнат при изграждането им, но пълна гаранция практически не би могло да има.

При евентуална авария по тези трасета, и най-вече по водопровод „Искър“, който доставя 90 % от водата на Столицата, София би могла да остане практически без вода

Такава аварийна ситуация е имало средата на осемдесетте години, когато се е получило скъсване на водопровода и само бързата мобилизация на тогавашните Строителни войски е предотвратила голяма водна криза за София.

При такава аварийна ситуация за резервен водоизточник за столицата се е считало Панчаревското езеро, което по разчети от преди 40 години е с обем малко над 6 милиона куб. метра. Никой обаче не е правил проучване на сегашния му обем след толкова години затлачване с твърд отток от реките и деретата, които се вливат в него. По тези дерета са били изградени по няколко баража за улавяне на твърдия отток, но те не са почиствани повече от 30 години и сега всичко слиза директно в езерото. Предположението е, че обемът е намалял повече от два пъти, а някои считат, че намалението е три пъти – сега е малко под 2 млн. куб. метра За качеството на водата не говорим, защото там замърсяването е катастрофално. Публична тайна е, че почти всички постройки във вилните зони и територии на западния бряг на езерото нерегламентирано са включени в реките и деретата, които се вливат в езерото. Последните години се забелязват и видими с просто око процеси на заблатяване.

Така че въпросът с необходимото задължително резервно водоснабдяване на София, освен че е от стратегическа важност за Столицата ни, продължава да стои нерешен…

Следва продължение и предложение…