вж. началото

 Въпреки своя изключително сложен „идентификационен код“, въпреки своите урбанистични „морфеми“ и индивидуална урбанистична „морфология“ (по думите на Джеймс Ванс – „първият географ, който интегрира морфологията на града в своята „голяма картина” на американския урбанизъм”) всеки град (градът като система и градът като част от системата от градове; моноцентричен или полицентричен, мегаград или метрополис), носи гените на общите урбанистични тенденции, на националните исторически градоустройствени традиции и не на последно място – на спецификата на социално-икономическото си развитие.

„Всеки град генерира сложни баланси между понятията за ред и свобода, ред и стихийност. Често силен ред приложен в едно отношение се компенсира с излишък от свобода в друго. И това е добре, тъй като създава индивидуална матрица на самия град”.

С пълна сила това е отнася и до София – национален „двигател” на икономически растеж; национален фокус на администрация, търговия, специализирани услуги, спортна и културна инфраструктура; международен център – административен, транспортен, културен, туристически, образователен и индустриален в Югоизточна Европа и на Балканите. И не на последно място – има свой ранг в класацията на световните градове (по GaWC), все едно, че е някъде „на опашката“.

…Но в твърдението на Ян Геел за приликата на „световните градове“ (все пак да подминем Копенхаген) със София име има парченце истина: ако в София все пак има нещо американско, то е по-скоро „чикагско“, отколкото „нюйоркско“…

По американски модел започва изграждането на уличната мрежа на град София през първия етап на планиране на града (1879 – 1880 – 1892 – 1903). И това е една от основните идеи:

• изграждането на ортогонална („американска”) улична мрежа. Малките обслужващи улици са с ширина 12 метра, основните – с 15 метра, а главните булеварди – до 25 метра. Съобразяване с наличието на радиалните входящи в града улици и на околовръстния ров и вал, които се превръщат в кръгообразна улица. Така се установява новата улична система като комбинация от ортогонална и радиално-кръгова улични мрежи. Възприема се моделът на „отворената структура” чрез осигуряване на възможност за териториално нарастване на града по лъчеобразното му направление.

Без да се проследява цялостното развитие на София през четирите й основни проектни периода, би било добре да бъдат отбелязани най-характерните елементи в градската морфология на столицата:

• от Освобождението 1881 (когато е приет т.нар. Батенбергов градоустройствен план) до войните от 1912 – 1919 (въвеждане на система от площади – пространства, непознати в ориенталския град; установяване на центъра на върховната власт на града и държавата; начало на „зелената система” на града);
• между двете Световни войни: 1919 – 1939/1945 (появата на „маломерния парцел” и колективния тип жилище, институциализирано като жилищно-строителна кооперация; стратегия за овладяване на стихийните процеси в развитието на града, планът Мусман);
• от 1945 до 1989 (създаване на полицентрична структура – с 5 комплексни макро­структурни единици; главният градски център излиза от традиционното ядро; система от „зелени клинове”; въвежда се в употреба понятието агломерация с цел да се поощрят агломерационните процеси; транспортната схема на града е комбинирана – радиално-кръгова с тангенциални трасета; създава се схемата на т.нар. подземен урбанизъм;
• след 1989 (кризисна ситуация в устройственото развитие на града, породено от неспособността на градоустройствените инструменти да управляват устройственото поведение на града в променените условия).

Би било желателно обаче да се спрем по-детайлно върху два от тези градоустройствени периода: 1. Между двете Световни войни: 1919 – 1939/1945 (планът Мусман: 1938) и 2. Времето на „социалистическото строителство“ (1945 до 1989).

Най-напред, защото годината 1945 е границата на две противовесни социални структури (според George P. Murdock) и обществено-икономически формации – капиталистическата и социалистическата, оставяйки своя отпечатък и върху урбанизационните процеси. За София 1945 е краят на „капиталистическата урбанизация“ и начало на „социалистическата урбанизация“. Основната разлика в следвоенното градско планиране между капиталистическия Запад и социалистическия Изток на Европа се състои в идеята за тотална промяна на градския облик в хармония с принципите за социален интегритет, безкласово общество и модерен бит за масите. Оттук обаче започва идеологизацията (преди всичко в теоретичен план и извън собствената „идеология на урбанизацията“: урбанизация – дезурбанизация) на тези два типа урбанизационни процеса. Трябва обаче да се отбележи, че социалистическата урбанология (урбанизъм и урбанистика) бе не само по-толерантна към своята капиталистическа предшественица, но всъщност черпеше вдъхновението си от западните образци на архитектурна и градоустройствена модернизация. Още повече, че социалистическата урбанистичната еволюция в България, макар и повлияна от съветското градоустройство следва, ако не по идеология, то поне като форма западния урбанистичен модел.

Проектният период 1919 – 1939/1945 има един съществен съдържателен акцент – Планът Мусман.

След двегодишен задълбочен научен анализ на София професорът изработва градоустройствен план, от който се очаква да реши всички назрели социални, транспортни, озеленителни, културни и спортни проблеми на столицата. Общинската власт иска от него „да не разширява града, а да го събере” поради липса на финанси за благоустрояването на по-големи площи. Планът „Мусман” разделя територията на София на две части – градско и извънградско ядро. Първото е с голяма плътност на застрояване, второто – с по-рехава. Между индивидуалните жилища трябва да има много въздух и светлина. Обособена е и т.нар. зона за занаятчийски и индустриални цели, търговски кантори, учреждения. Индустриалната зона е предвидена да се развие в поречието на р. Искър и селата Обрадовци и Кумарица. Четвъртата зона е вилна и обхваща днешните квартали „Изток” и „Лозенец”.

Планът предвижда в подножието на Витоша да се изгради Панорамен път. София трябва да се превърне в град-градина като трите зелени парка – Западният, Южният и Дървенишкият, се обединят чрез един „зелен ринг” в цялостна система.

Планът „Мусман” е одобрен на 12 април 1938 г.  Шест дни преди това е обнародвана наредба-закон на Столична голяма община. Отварят се пътищата за една от най-важните реформи в устройството на столицата. София образува нова административна единица, наречена Голяма София (Столична голяма община) заедно със селата Бояна, Княжево, Красно село, Горна баня, Надежда, Слатина, Дървеница и Драгалевци.

С присъединяването на тези осем селища се създават условия за правилното приложение на общия градоустройствен план на проф. Мусман, който зонира площ с диаметър 20 км. Предвидените в него мероприятия – изграждане на нови терени за военните казарми, на летища за учебни цели, терени за почистване на каналните води, индустриални центрове, спортни игрища, залесителен пояс, водни площи и много други, не могат да се извършат в землището на малка София.

Поставяйки София сред емблематичните концепционни градски модели на Йохан фон Тюнен, Ърнест Бърджис (6-зонов, концентричен), на Хоумър Хойт (секторен), на Едуард Улман и Чонси Харис (многоядрен), на Джефри Киърсли (концентрично-секторен) и на Джеймс Ванс (сферичнен), проф. д-р Атанас Ковачев определя софийския модел на Адолф Мусман като план, „изграден на принципа на концентричното териториално зониране, който включва 6 зони“:

• „Вътрешен град“ (градско ядро) – компактна квартална структура с предимно сключено застрояване с висока плътност и средна етажност около 4 етажа;
• „Пояс“ (градска периферия) – територии около вътрешния град със свободно парцелно застрояване с ниска плътност;
• „Крайградски селищни структури“ (със зони за обитаване и труд);
• „Вилна зона“:
• „Селска зона“ (села с преобладаващи земеделски функции около София);
• „Зона за отдих и земеделско ползване“.

Несъмнено Мусмановият план е проводник на новите градоустройствени идеи, създадени в развитите европейски страни в края на XIX и началото на XX век и особено след Първата световна война, вкл. и с т.нар. хигиена на урбанизацията чрез оптималната аерация и инсолация при реконструкция на градския квартал или при строителството на компактния град.

В плана обаче все още не могат да се открият в чист вид тезите на Атинската харта от 1933 г. Но пък планираният от Мусман „градински град“ е доказателство, че и той е обсебен от идеята „градове-градини“ – най-ефикасното професионално оръжие в „битката“ между урбанисти и дезурбанисти.

…Половин век по-късно дезурбанистите – нови урбанисти – конгресно нови урбанисти също успяха да изградят своята… нова утопия: градчето Сийсайд/Seaside, край Флорида.

Намерението беше да се създаде малък град, като се използват онези изначални принципи, които някога направиха основните селища на Америка преуспяващи – компактни и обхождащи се пеш места, които комбинират жилищни, търговски и обществени зони.

…Построиха го!

♦

С „Осанна“ или без „Осанна“, зад всичко това (общинско мероприятие със световен участник) имаше (до един етап) един двузначен подтекст:

• или зад „визата“ Ян Геел да бъдат направени „безвизови“ промени в сегашния, и без това дълго действащ Общ градоустройствен план (сега Общ устройствен) на София (без това да е за пръв път),
• или младият общински архитект Здравко Здравков се вижда като втория Адолф Мусман, чиято идея за „градински град“ (според самия Мусман – разбирай „градът-градина“, „зеленият град“) присъства в вредилата се конкурсна концепция на арх. Здравков.

Случи се обаче най-лесното (вместо създаването и приемането на нов ОУП): на 28 март 2018 г. 44-то Народно събрание Закон за изменение и допълнение на Закона за устройството и застрояването на Столичната община, внесен за обсъждане на 4 октомври 2017.

От името на вносителите законопроекта бе беше подчертано, че проектът цели да реши възникналите при прилагане на закона проблеми в изтеклите 10 години, както и да отрази обществените нагласи, свързани с облика на Столицата. И четете по-внимателно, защото отново ще се срещнете с „няколкото прости и конкретни мерки“ на Ян Геел (защо пък не!):

„Законопроектът е насочен към решаване на няколко основни въпроси, свързани с въвеждане на регламенти относно високите сгради и зоните без максимални стойности за кота корниз на сградите, озеленяването, трафика и паркирането, градската среда и жилищни комплекси“.

Най-ужасното, обществено опасното, което малцина искат да разберат е, че „Законопроектът е насочен и към намаляване на административната тежест и премахване на съществуващи ограничения, както и актуализиране на текстове спрямо действащата нормативна уредба. Предвижда се и издаването на нови подзаконови нормативни актове“.

Нахално честното е, че самите вносители си признават, позовавайки се на критиците (си):

„с предложените чрез законопроекта промени в общия устройствен план на Столична община са нарушени правилата и процедурите за изменение и допълнение на плана, регламентирани в Закона за устройство на територията и са лишени гражданите и организациите от участие в задължителните обсъждания, бе обърнато сериозно внимание на редица несъответствия в отделни разпоредби с основни принципи и правила, разписани в Закона за устройство на територията“.

И в края на краищата беше приет един нормативен акт, изменящ действието на Общия устройствен план на Столична община, гласуван без задължителната оценка за въздействие върху околната среда, без промяна на свързаните с него схеми за различни видове инфраструктури, а и без Столичният общински съвет да е разгледал и взел решение по Проекта

И точно тук, обсебен от феномена на случайните съвпадения, идва „времето и мястото“ на конспиративната ми теория:

• 4 октомври 2017 година: публично представяне на Доклада с препоръките за развитие на градската среда в София на проф. Ян Геел и екипа му
• 4 октомври 2017 година: Александър Ненков и 16 народни представители от ПП ГЕРБ внасят в Народното събрание Законопроект за изменение и допълнение на Закона за устройството и застрояването на Столичната община.

И двете Четвърто-октомврийски събития случайно доказват как „Рядко в новата история на София темата за урбанизма и градската среда е била толкова публично дебатирана и се е радвала на толкова широк интерес“.

Макар че при депутатите (общ брой 240) не беше точно така:

Първо четене (11 януари 2018 г.): Гласували 122 народни представители: за 109, против 2, въздържали се 11;

Второ четене (28 март 2018): Гласували 89 народни представители: за 88, против 0, въздържали се 1.

Това е всичко!

Не мислете, че е имало кой знае какви дебати! Над всички все пак вече стоеше духът и сянката на световноизвестния урбанист Ян Геел! Не общинския архитект, и не 17-те партийни вносители на проекта!

Но… Законопроектът стана Закон!

Не знам каква точно е заслугата на т.нар. Инициативен комитет за промяна на системата за градско планиране, на Камарата на архитектите в България, Камарата на инженерите в инвестиционното проектиране и Камарата на строителите в България, на редицата браншови и граждански организации и движения, но знам едно – че кмет и архитект организираха една блестяща пропагандна/рекламна кампания, предхождаща приемането на един ЗИДЗУЗСО (извинете, чиновническа абревиатура) и междувременно да направят промените в Закона, променящ Закона, което без всякаква ирония си е труд. Все едно колко плодотворен и колко злотворен!

Но стана така, благодарение великолепната организация, че един датски урбанист „написа“ с присъствието си и „утвърди“ със световния си авторитет един български Закон за изменение и допълнение на Закона за устройството и застрояването на една българска община…

Следва

 [1], [4] арх. Павел Янчев, Докладът на Геел като инструмент за мобилизация, сайт “Маргиналия” (арх. Павел Янчев е член на екипа на Ян Геел) .

[2] арх. Атанас Динев, От Движението Метаболизъм на Корукава до „Градът за хората“на Ян Геел, Factor.bg

[3] Новото мислене на архитектите, BUILDING / the-building.eu, 19 октомври 2009.

[5], [8] Павел Попов, Приносът на хората на Геел, в. Култура, бр. 34, 13 октомври 2017 и бр. 36, 27 октомври 2017

[6] Сборен текст: различни информационни източници

[7], [9] Ян Геел, обяснен за деца, WhAT Association / whata.org/blog

Върни се към Част Първа