Отбелязваме Деня на народните будители, като публикуваме един разказ на поета, разказвача, публициста и учителя Николай Милчев. Разказ, който по своята дълбочина, откровение, тъга и обобщение може единствено да се нареди до разказа Кал на Елин Пелин Защото тъгата е естественото екзистенциално състояние на българския интелигент…Днес номинират за „будители“ своеобразни и амбициозни обществени активисти – удостояват ги, издават им грамоти. От това не се пробуждаме. Тъгата остава. Остава и оптимизмът, че има истински будители, които ще поемат факлата на тъгата от перото на истинските класици, за да я пренесат в наши дни. Най-безнадеждната и благородна щафета…

Когато за пръв път преди трийсет години станах учител по литература, идея си нямах какво ме очаква. Никаква идея си нямах.
А станах учител не защото исках, а защото нямаше какво друго да работя – бях на улицата. Закриха вестник „Средношколско знаме“ и край.
От притеснение станах на клечка – шейсет и четири килограма – гълтах си езика от слабост, лепнах жълтеница, едва не умрях. В Инфекциозна болница от глад ловях с примка гълъби на прозореца в тоалетната. Нямаше какво да се яде, освен въздух и надежди за второ светло бъдеще. Въргалях се с двайсет човека в една стая и плувах някъде между небето и земята. Велики дни и години бяха – на промени, на илюзии и на шашми.
Едва ме взеха в училище. Водех се номенклатура, брояха ме за комсомолски кадър и в Техникума за шофьори и ватмани в Красна поляна ме отхвърлиха. В Комисията беше и моя състудентка, която като ме видя, каза:
– А, ето я номенклатурата! Тя ще оправи литературата! – Говореше в рими, плесна с ръце от смях и възмущение.
Бях на трийсет и една години, а вече бях номенклатура, враг на литературата и образованието. А истината е, че тази строга членка на Комисията ми беше навита в университета, но аз пишех стихове, а тя обичаше не стихове, а паниран кашкавал. Така че тогава в това отношение от мен нищо не можеше да се очаква.
И хайде – чао от техникума за шофьори и ватмани.
Добре, че накрая една моя позната, близка с директорката на кварталното училище, ми помогна. Станах учител по литература.
Първото нещо, което видях, като влязох в клас, беше портрета на Йовков. Милият класик на българската литература Йордан Йовков – оня негов портрет с мустачките, така характерни за мъжете от трийсетте години на двайсети век…
Влязох в клас и се въртях една минута като побъркан пред учениците. Ръцете ми се изпотиха и с обложен и побелял език измънках:
– Аз се казвам Дачо Соколов и ще ви уча по литература…
Избухна смях. Не бяха чували името Дачо.
– Дачо? Така ли Ви е името?
– Да, Дачо.
– Дадачо, Дадачо… –Викаха отвсякъде и като се почна – пак смях, смях, който премина в овации.
Усетих, че сърцето ми е в устата – едва не го изплюх.
– Ученици, – събрах сили аз – кажете ми кой е този! – Посочих портрета на Йовков на стената. – И какво знаете за него.
– Адолф Хитлер – кресна един дангалак, два пъти по-висок от мене. – Това е Адолф Хитлер.
И пак смях и бурни викове.
– Ама как така, това е…
– Това е Хитлер и край! По мустачките се познава.
Така залезе първият ми учебен ден като учител по литература.
На втория ме извикаха в училищната КТ „Подкрепа“. Извикаха ме „незабавно“, както ми беше съобщено. Този профсъюз колеше и бесеше в ония славни години и мене ме извикаха като номенклатура на разпит. Питаха ме и за майчиното ми мляко, подиграваха ми се и миг преди да ме уволнят, шефът на профсъюза – учител по рисуване, който някога беше изографисвал всички плакати за 9 септември и 7 ноември в квартала, се сети. Нещо му просветна:
– Абе пич, ти си писал стихове. Тука пише, че имаш и две книги.
– Така е.
– Ами пиеш ли?
– Пия.
– Какво?
– Водка.
– А, не! Ще пиеш вече ракия, гроздова!
И като се почна едно пиене на ракия в кабинета по рисуване – всеки ден, всеки ден. Едва се качвах по стълбите до четвъртия етаж да преподавам. Веднъж повърнах в коридора на училището и излъгах чистачката, че съм с четиридесет градуса температура.
Учителя по рисуване го взеха за шеф на образованието в общината, а мене ме емна учителят по трудово. И той беше подкрепаджия и имаше частна дърводелска работилница в Сухата река. Правеше маси и столове и почна да ме вика да помагам. Понеже изобщо ме нямаше в дърводелството, му станах нещо като общ работник. Опъвах жили и носех напред-назад каквото ми кажеше. Метях талаша и паяжините в работилницата две години и половина – докато се пенсионира. Не можех да не му се подчинявам – беше от Подкрепа, а аз – бивша номенклатура.
От него ми остана един много ценен за нашето време урок, който аз така и никога не научих.
Щом си отворех устата да кажа нещо, той ме прекъсваше:
– Ако не е за пари, не ми говори!
След пет-шест години дойде най-страшното – взеха да ме печатат тук-там, дори във вестник „Труд“, даваха ме няколко пъти по телевизията и началните учителки ме откриха. Почнаха да ме карат да им пиша стихчета за Осми март и първа пролет, да им водя кореспонденцията с разни благотворителни организации, да им съчинявам речи и отчети, да им измислям девизи и химни на класа, дори веднъж бях Дядо Коледа на живо. Направо откачих. Но това беше само началото.
После им станах психоаналитик, бавачка, приятелка, агент по влюбванията и какво ли не. Оплакваха ми се от мъжете си офицери, разправяха ми подробности от интимния си живот, молеха ме да им намеря мои приятели за гаджета, да им препоръчам розови романи и филми, да ги информирам за клюките в литературния и театралния живот.
Докарах го дотам, че една се влюби в мен и преди да ми разкрие чувствата си, казала цялата истина на мъжа си. А той – разбира се, офицер – дойде и ме заплаши с пистолет пред учениците, докато преподавах предсмъртните стихове на Вапцаров.
Адът беше пълен. По-точно – адът беше цял.
Годините летяха – ах, как летяха годините, както пише в розовите романи. А аз преподавах и все повече полудявах.
На контролно за „Под игото“ всички ученици от единайсети клас ми предадоха празни листове – отивали на екскурзия до Виена и тяхното робство свършвало.
Ученичка, която беше станала Мис Дървеница, ми изпрати бригада борчета да ме пребиват, че не я бях освободил от матура по литература с пълно шест.
Две ученички, които изпитваха изключително бурни и нежни чувства една към друга и непрекъснато се опипваха и целуваха в час, подадоха жалба до важна организация в чужбина заради „неточни“ интонации в гласа ми към тях.
После един осмокласник ме напсува на майка и вместо да го изхвърлят от училище, щях да изхвръкна аз, защото целият клас, без да му мигне окото, каза, че не е вярно. Излезе, че лъжа аз.
Само ще добавя, че после… После едно момче – най-талантливото, което съм познавал, истински роден писател, се самоуби в казармата. Още като ученик пишеше роман за Бразилия и вместо да отиде да види романа си отвъд океана, се самоуби.
Тогава получих инфаркт. Ходих двайсет дена с премазани от болка гърди, студена пот ме заливаше отвсякъде, докато не се събудих с три стента в сърцето, овързан със системи и маркучета в инвазивното отделение в Пирогов. И тогава ми позвъни телефонът – обадиха ми се от ръководството на училището. И какво мислите ми казаха, докато умирах:
– Добре поне, че си получил инфаркт, защото иначе как щяхме да обясним на родителите, че си напуснал часа и си оставил учениците сами.
Това ми казаха и ми пожелаха повече да не правя така.
По-истинска литература от тая не съм виждал и чувал. А уж преподавам вече трийсет години.

*Николай Лилиев Съмна в сънните градини…