Седи си, значи, и си гледа, значи, едно овчарче от Наше село един мравуняк. Абе мравка, нищо и никаква мравка, главата ѝ по малка от топлика, от де в нея толкова акъл, че така да организира работата си, та всичко да ѝ е наред – ни парламент има закони да кове, ни правителство законите за спазва, да не говорим за конституционен съд и конституционни съдии, дето като един закон ти изтълкуват, всичко ще ти просветне. Престъпност никаква и никаква нуждата от полиция, прокуратура и съд. Да им завиди човек. Седя нашето овчарче, завижда, завижда и нали акъла му овчарски, един ден реши да дезорганизира стройната организация на мравешкия живот, та да види как ще се оправят сетне. Взе една клечка и разрови мравуняка.

Стреснаха се ония ти ми мравките, объркаха се, чудеха се какво им се случи, ала дордето овчарчето преброи до три, дезорганизираните мравки така си организираха нещата и се захванаха пораженията да ликвидират. Овчарчето така и не разбра ни как стана това, ни от де дойде командата. Брей да му се не види. Засрами се па си тръгна.

Седмица не се мина и то пак там – мравунякът като никога с клечка да не беше ровен и мравките пак си щъкат насам натам, всяка по своя си път, и ни се блъскат, ни се една друга се напътстват. Овчарчето пак разрови мравуняка и пак дордето преброи до три дезорганизираните мравки се организираха. Ни разбра от де дойде командата, ни кой я даде. Пак се мина седмица и пак същото. След друга седмица пак същото. Видя се в чудо нашенчето и реши така от далеко и издълбоко да изучи живота мравешки. Запладни овцете под Кривата круша, постла си край мравуняка, завъртя копчето на Вефчето и с око мравките гледа, ама с ухо политиката слуша.

Гледа що гледа, пък по едно време забрави да гледа, защото те, мравките, своята са си я опекли, а тая, човешката, и най-вече нашенската, все по-объркана иде, а като е така, как да и хване края. Въртя овчарчето копчето и ха тая станция, ха оная, ха другата. Бе един каже едно, друг, напротив, точно обратното, трети и двамата предни отрича – да се побърка човек. А не може всички станции до ухото си да докара и на всички право да даде. И въртя копчето въртя, дордето съвсем се побърка и още повече се обърка. Кога ръката му изтръпна, очи повдигна и що да види – овцете му ги няма. Ами сега – вълци ли ги издавиха, крадци ли ги отмъкнаха, в чужда нива ли влязоха. Уплаши се пастирчето – забрави и мравуняка с организацията, и Вефа с дезорганизацията, па хукна своето да си дири. Бре тук стадо, бре там стадо – няма го. Кога съвсем се отчая – тогава го намери. Ни вълци го издавили, ни крадци го откраднали, ни в чужда нива влязло – пасе си кротко и към Наше село запътено, че ей го, мръква се вече. Додръжа му на сърцето, забрави и мравуняк, и Веф и политика, и престъпност, и международен тероризъм, и компромати всякакви.

Един ден обаче реши ей така, да мине и да види какво е станало. Видя, ала на очите си не повярва: мравунякът разритан, като цяло ергеле млади кончета къчове да бе хвърляло в самата му сред. Вефът никакъв се не вижда. Не се вижда, не се вижда, ала се чува и пастирчето реши да разгадае каква е тази загадка. На пръсти се приближи като в някаква конспирация да участва. Е тук съвсем се ошашави – мравките напуснали мравуняка и се скупчили коя на Вефа, коя край Вефа и се блъскат, и се карат, и се ритат, косите си скубят, цепят се и се групират, групират се и се прегрупират, и враждуват ли враждуват като човеци същи. Пастирчето видя каква я е свършило и реши в дезорганизацията тяхна организация да внесе като Вефчето си прибере.

Посегна да го вземе, ами къде ти, нали мравките се бяха разгневили от пустата му политика, той веднага почувства “Гневът на мравките”. Налазиха го, не ами направо го полазиха и него мравки го побиха, че чак потрепера. Втори път посегна, а те в атака се хвърлиха, като той да бе вражеска крепост, дето трябва да се превземе.

Превзеха е. Пастирчето само на себе се свири отбой, пък назад побягна с Вефа в ръка, ала мравките по него тичаха като коне същи. Видя се в чудо и кога наближи Бялото езеро, завъртя Вефчето над главата си, па го метна във водата. Чак тогава преследвачите го оставиха на мира. То туй хубаво – прати го в царството на мълчанието и забрави за него, ала аз кога минах онзи ден край водоема, той някак си по-особен ми се видя, като някой вътре да воюва, като крамола някаква да се вихри.

И нали съм много умен и още учен, разбрах каква е работата и на Бог се помолих или човеците и рибите да вразуми, или батериите на Вефа да изтощи.

рисунка Георги Трифонов