Не съм гласувал за ГЕРБ. Никога. Аз изобщо не гласувам. Щом всичко предварително е редено и нагласено, защо аз да участвам в масовката?

Но имам един братовчед, който винаги гласува. Първо гласуваше за БКП, после за БСП, а от петнадесет години гласува за ГЕРБ. Той не е бил полицай, не е бил държавен служител, не е ловък бизнес играч. Но си знае интереса и винаги намира къде е изгодата. Както се казва – за  него изборите са „ден година храни”. Че и повече…  Започна като прост застъпник, стана член на изборна секция, после и председател. Един ден и до ЦИК може да израстне. Колко пъти ме е карал да гласувам и пари ми е обещавал, но аз все отказвам. То петдесет лева пари ли са? Ако ще си продавам душата, гласа си де, за по-малко от пет хиляди няма да го дам. После как ще псувам тези дето управляват, като за тях съм гласувал? „Вземи парата сега и гласувай, а после пак си ги псувай!” – казва братовчед ми, но аз знам, че не е същото. Защото тя, добрата псувня, трябва да ти дойде отвътре, от дълбините на душата ти, да обере застоя от червата и стомаха и набрала сила през хранопровода да прелети през гърлото, за да те освободи като закъснял оргазъм и да преживееш катарзис и облекчение. Петдесет лева са нищожна сума, за да се откажеш от удоволствието на такова освобожаване.

Та братовчеда, когато има избори царува, но през останалото време слугува. Върши организационна работа – пазарува за банкетите на партийните босове, събира тук–там като колектор по някой лев, даже и охранител в „Ипон” бяха го писали. Веднъж дори в Испания го бяха изпратили. Пазил някаква яка баровска къща в Барселона, но там голям сакатлък му се случил. Качвал на покрива антена на Булсатком и да вземе да се изтърве, та на земята. Едва го събрали парче по парче в испанския хоспитал. В левия му крак два пирона забили по дължина, но пак е останал по-къс от десния, та когато ходи го измята и криви. Дясната му ръка събрали обърната и сега сякаш е с две леви ръце. От Испания донесе само  нов прякор – Кривия. Но както е казано: „всяко зло – за добро!” Защото сега вече братовчеда не е прост охранител, а отговорник по изборите в нашия квартал Надежда. Точно като такъв ми се обади вчера след обяд и вика:

– Помагай! Вечерта ще ми трябвяш да ходим в централата на ГЕРБ.

– За какво – чудя се – нали изборите минаха?

– Скоро пак ще им дойде времето, но сега ми трябва верен човек, роднина си ми, ти няма да ме предадеш или продадеш.

– Няма – казвам му – ама нали имаш съратници и съпартийци, щом е за партийни работи.

– Имам, имам, ама доверие им нямам. Днес не се знае кой е агент на Цецо, кой е копой на Рашков.

Та в името на роднинството и против всичките ми принципи се явих вечерта, час преди полунощ пред НДК. Братовчедът ме поведе към партийната централа.  Там вече се бяха събрали тридесетина души, които се познаваха.

– Ей, Кривия, кой е този, който водиш?

– Верен човек е, той ми е дясната ръка, че аз и на нея вече вяра нямам.

В  залата, където ни пуснаха, имаше няколко палета завити с платнище.  Дръпнаха платнището и под него се оказаха подредени куфарчета.

–Всеки по две да взима и действайте внимателно!

Аха! – светна ми – Дават ни куфарчета, както Андрей Луканов. Грабнахме куфарите, всеки по две, само братовчет ми в лявата си ръка взе един и аз, като дясна негова ръка – още  един. Слязохме долу на паркинга пред НДК и тъкмо се качвахме по колите, когато завиха сирени, светнаха фарове и блеснаха сини лампи.

–Бягай – извика  братовчедът ми – че Бойко Рашков ще ни спипа!

Хукнах, приведен между колите и в края на паркинга се метнах в едни храсти. Търкулнах се, но куфара не изпуснах. Сурнах се по тревата, пробягах през булевард „България” и скочих в Перловския канал. Тръгнах нагоре, срещу течението и бая джапах в нечистотии, докато стигнах Южния парк. Чак там като изпълзях, седнах да помисля. Докато бягах с куфара усещах, че вътре нещо чука на метал…

Златни кюлчета ще да са, от ония, които сме гледали в шкафчето на клипчета в You Тube

Но, ако куфарът е пълен с кюлчета, ще тежи и не ще се вдига. Сигурно кюлчетата са малко, а останалото са пачки с евра. Ако са по петстотин – много добре, ако са по двеста и по сто – пак не е зле. Любопитно ми стана какъв процент ще ми даде братовчеда, че съм спасил куфара. Но още не бях го спасил. Трябваше да пресека парка и да се добера до по-светлите улици. Знаем какво се случва по нощите в парковете. Човек може да срещне пияни, хулигани, насилници и всякакви извратеняци. Ако попадна на сексуален маниак – добре, ще го изтърпя някак си, той от куфара ми няма да се интересува. Но ако хулигани или пияни гамени ми грабнат куфара, братовчед ми няма да ми повярва и ще мисли, че аз съм го прибрал. Тогава, щом той така за мен ще мисли, защо да не го прибера? Като гледам обема на куфара и тежеста му, поне пет милки са спастрени вътре. Ако пачките са от по петстотин евра, може и десет милиона да нося. Какво ли бих направил с десет милиона? Със сигурност много неща, но сега най-важното е да не правя впечатление. Трябва да изглеждам като неудачник, когото жена му е изхвърлила от дома посред нощ, а горкият и пари за хотел си няма. То парите, когато ги имаш, са магнит за неприятности.

Не случайно за най-богатите закон „Магнитски” са измислили

За това от ГЕРБ са решили да раздават куфарчета, да намалят парите си, та по-малко „Магнитски” да ги лови. Сега ги лови само Бойко Рашков, но като няма прокурор да ги обвини, ще трябва да ги пусне. Щом братовчеда не ми е звънял по телефона, значи са го прибрали поне за 24 часа. Сиреч, толкова време имам да направя екшън план и да го изпълня. Извадих телефона си и го хвърлих в Перловската река. Така няма да ме слушат и следят нито Бойко Борисов, нито Иван Гешев. От тук нататък плана е: първо – да се прибера, второ – да се омета. Прибирам се у дома и после се омитам от държавата. Първата част ми се стори по-трудна. На прибежки от дърво до дърво, като заобикалях алеите и поляните, успях да пресека парка. Стигнах до широка и осветена улица и изпитах голямо изкушение да си спра такси. Но се сетих, че мога да попадна на криминален тип и се отказах. Два часа ми отне да се придвижа на почивки до халите. Призори успях да взема първия трамвай и след още четиридесет минути се дотътрих с куфара до Надежда. Седнах на пейка далече от входа, където живея и за първи път тази нощ си запалих цигара. Ако до час не се появи някой или нещо съмнително, ще се прибера. Ще извадя парите и кюлчетата и ще ги сложа в чанти и сакове. Ще ги покрия с бельо, тениски, джапанки и напускам. Майната ѝ на гарсониерата, майната ѝ на бившата ми жена, майната им и на бившите ми любовници! Купувам си от автокъща кола и заминавам. Нищо луксозно, скромноста може да не краси човека, но му спасява кожата. От там – право в Гърция. Сега е разгара на сезона, аз съм си ваксиниран и лесно ще мина границата. После с ферибот скачам до Италия и забравям за колата. Изхвърлям тениските и джапанките и купувам ризки, плюс семпло костюмче с патъци „Пачоти”. Никакви Арманита и Версачета, само на краката си ще угаждам, че бая път ме чака. Ще си взема едно по-читаво фиатче и с него леко, леко, та до Испания. Това е страна – мечта. Щом нашите баш тулупи тук си купуват къщи, точно това е страната! Там хвърлям фиатчето, купувам си един сеат „Ибиса” и  без да правя впечатление ще джиткам по крайбрежието. В края на сезона, като паднат цените, ще купя скромна къщичка. С Булсатком антена на покрива, да гледам какво става в България, кого изчегъртват и кого – не. И испанското първенство ще гледам, но на български език. Къщата няма да е в Барселона, там вече много нашенци си накупиха. Хубав град е, ама много българи бе, много българи! Даже и без пандемия не е здравословно. Може в Малага да отида, пак на брега да живея, а и виното им е добро.

Като помислих за вино и много ми се допи. Усетих и глад, че от вчера нищо не бях слагал в устата си. Вдигнах куфара и със сетни сили го затътрих към дома си. Влязох, всичко бе спокойно и непокътнато. Взех от хладилника бутилка бира и я преполових. Дотук – добре. Сега дойде време да видя какво ми е пратил Дядо Коледа през лятото. Сложих куфара върху холната маса и благовейно, като пред олтар, понечих да го отворя. Ключалките изщракаха под пръстите ми и твърдия капак се охлаби под дланите ми. Отворих го и се вцепених. В куфара нямаше златни кюлчета, нямаше пачки с банкноти. Имаше само една машина. Машина за гласуване.