ВЧЕРА бях абсолютно сам пред базиликата “Сан Клементе”. Не видях там друг простосмъртен българин, македонец, словенец, чех, сърбин, украинец или руснак. Беше ми, меко казано, угнетително.

Традиционното поклонение пред гроба на  Св. Константин – Кирил  Философ било отложено по неизвестни за мен причини. Твърде вероятно е те да са карантинни, въпреки че всички църкви тук са отворени за богомолци и посетители, които трябва да спазват строги правила.

Научавам, че на 27 май /четвъртък!/ щяла да пристигне делегация от България, за да вземе участие в Божествена света литургия от 10 часа, с последващо полагане на венци.

За тридесет години, откакто съм в Рим, пред свидния за всеки българин гроб минаха редица политически еднодневки, псевдопатриоти и двуличници

Някои от тях сричаха написани предварително от други слова, а имаше и импровизатори, чиито думи забравяхме още докато се изкачвахме по стълбите към изхода. В ушите и в душите ни все пак оставаше да звучи нашият безсмъртен химн “Върви, народе възродени…” Отнасяхме всеки път и очарованието на малкия бял олтар, отрупан с цветя, и светлината на прекрасната мозаечна икона, сътворена от гениалния Любомир Далчев.

В непрофесионалния ни и нестроен хор се преплитаха гласовете на младежи и деца, които го правеха още по-истински и жив.

Липсата на всичко това почувствах силно вчера, а я чувствам и днес. В противен случай едва ли бих написал тези редове.

Румен Иванчев, 25 май 2021

Прочетено във фейсбук профила Roumen Ivantchev