Някога, някога, толкова някога колкото 50 лета купихме една хубава къща в едно многолюдно странджанско село Кирово. След Бургас и театъра, то беше нашият втори дом – всяка събота и неделя и почти цялото лято прекарвахме там с двамата си сина. И твърдо бяхме решили, щом остареем и се пенсионираме да прекараме остатъка от живота си там. Кой да подозира, че ще се преместим в София, че селото ще опустее напълно и в него ще останат само няколко души. И край на романтичната илюзия.

НЯМА ГО…

Няма го селото… Няма ги хората… Вече останали трима…

Пусти са къщите, пуста земята… Всичко се свърши, Любима…

Църквата само… Стои без камбана… Рухнало старото кметство…

Даже върбата… И синовете ни… Тук мина тяхното детство…

Всяка неделя… И цялото лято… Пак ни докарва „Москвича“.

После каручката… И на реката… Слънцето вече наднича…

Дългите въдици… Пълното кошче… Рибата после в тигана…

Баба Иванка… Носи в престилката шест яйчица от хармана…

И бай Стоян… Идва вечер на двора… Пийва и сладко се хвали.

С колко жени… Там на къра… Във лозето… Старите смешни масали…

Пее бай Нико във кръчмата… Винцето… Пийнала мъжка дружинка…

А леля Рада го чака с туршийка… Пържи му зимна сланинка…

Несправедливо е… Господи… Милите! Колко щастливи моменти!

Старите гробища, целите в бурени… Нямат отдавна клиенти…

А как мечтаехме да се завърнем… С тебе… Във дните на ярост…

И да прекараме двамата само тук своята идваща старост…

Нощ е… Поне да си легнем до утре… Не е мухлясал юргана…

И тишина… Слушай… Пеят щурците… Тук са…Това ни остана…