На 16 април 1879 г. във Велико Търново представители от всички краища на новоосвободеното Княжество България приемат основен закон на новата си държава. Търновската конституция е сочена като един изключително напредничав за времето си документ. Въпреки това има историци, които намират в нея първоизточниците на редица слабости, които спохождат последвалото политическо развитие на България, та до наши дни. Днес 142 години след приемането на Търновската конституция АНАЛИЗИ БГ предлага една политическа визия на арх. Петър Диков, когото читателите познават и като публицист. Надяваме се предложенията на арх. Диков да предизвикат полемика по задачите, с които обещават да се заемат и новите народни избраници в 45 Народно събрание. Нашата медия ще потърси и други мнения по темата за промените в изборното законодателство.   

Изборите свършиха. Започнаха сметките. Как ще завършат те не е ясно…

Не са ясни обаче и няколко важни неща:

1. При всички обещания на политическите сили ще се променят ли изборните правила – и то веднага, независимо от това дали ще има предсрочни избори или ще се състави правителство.
2. Ще има ли мажоритарен вот, както искат от новата парламентарна сила Има такъв народ.
3. Ще има ли възможност за масово гласуване без ограничение на избирателните секции в чужбина.

В изборната надпревара се забелязаха и други важни неща:

1. „Има такъв народ“ включи в програмата си идеята за мажоритарния избор в два тура на народни представители, обаче при откриването на новото Народно събрание заяви, че няма да се съберат необходимите гласове. Но за какъв мажоритарен вот може да се говори, когато партията забрани на кандидатите си за депутати да говорят поединично… да не би да кажат нещо различно от партийната истина…
2. Никоя партия или коалиция не постави въпроса за партийната субсидия в програмата си
3. Спорадично бяха коментирани начините на гласуване – електронно гласуване, гласуване по пощата и т.н., без ясни предложения как да стане това, както и проблемът с гласуването в чужбина.
4. Срамежливо се пропусна проблемът с гласовете от Турция и че всъщност това е причината да се ограничат секциите до 35 в страните извън ЕС (и че излизането на Великобритания от ЕС създаде най-сериозния проблем с това ограничение на тези избори).

Престоят във властта – отговорности и безотговорност

Всъщност всичко опира до начина, по който се правят изборите, кой и как влиза във властта кой и как престоява във властта, кой как излиза от властта и разбира се  в крайна сметка най-важното – кой и как носи отговорността – за  неизпълнените обещания, за провалите и неуспехите на управлението на държавата и на нейните граждани.

В България от много години цялата политическа система (включително и медиите като важна част от провеждането на изборните кампании и в последствие като носител на публичния контрол) работят в посока на колективна безотговорност. Акцентите в дебатите, в коментарите и анализите, се съсредоточават обикновено в персонални характеристики и коментари на лични качества или лични конфликти, на партийните завери, на „коалиционни мераци” и т.н., а не за предложения, политики и идеи. Това усилено се промотира от медиите, но и срамежливо и като че ли с удовлетворение се приема и от партиите и от партийните функционери.

Партиите видимо нямат интерес от дебати и коментари по същество за програмите си

Доколкото ги имат и доколкото тези програми носят нещо друго освен лозунги и общи приказки, защото явно те самите не желаят гражданите да знаят и познават в детайли обещанията им. Явно партиите у нас са сигурни, че не програмите, а други цели, интереси и обещания са техния ангажимент във властта. И именно това подвежда хората в търсене на месията, на човека, който твори чудеса и раздава пари, богатства и справедливост. Такива магьосници при парламентарната демокрация няма и не може да има, тъй като носителите на властта са колективни субекти (народно събрание, общински съвети). И когато търсиш персонифициране на колектив в една личност, обикновено разочарованието те спохожда всеки път и то с все по голяма сила.

В държавите, в които са предпочели да има ясна персонална отговорност за управлението, гражданите  са избрали президентската форма на управление – например САЩ, Русия, Франция и т.н.

Ние (Република България) с конституцията от 1991г. сме избрали парламентарната форма на управление, като при нея отговорността за управлението носят парламентарните партии, а персоналната отговорност съсредоточена в техните партийни водачи. Само чрез тях избирателят може да търси сметка за поетите преди изборите, но неизпълнени по време на упражняването на властта ангажименти. Само чрез вота за партиите избирателят може да търси отговорност за некачествени хора в партийните листи, за лоши кадрови решения, за грешките и провалите в управлението на държавата и т.н.

Допринася ли мажоритарният избор за отговорна политическа практика

Мажоритарен избор на партийни представители или на независими депутати не персонализира отговорността при един колективен орган, какъвто е Народното събрание. Напротив – дава възможност на всеки по отделно да се оправдава с невъзможността да взема решение или да влияе със своя един глас на общото решение. При такъв състав на Народното събрание, съставено от единици (колкото и качествени да са те), чиято тежест е само една малка част от цялото, всеки може да размие своята отговорност в колективната безотговорност.

Без месии и оправдания

Най-сигурният механизъм за контрол при парламентарното управление е контролът върху програмите, с които партиите се явяват на избори и в последствие контролът върху тяхното изпълнение. За това при избори следва да се научат всички (в това число най-вече медиите) да предлагат, коментират, дебатират и след това прилагат ясни, точни и конкретни програми, по които гражданите да определят своя вот. Толкова коментираните напоследък коалиции също би следвало да се анализират най-вече чрез програмите на участниците в тях и почина по който тези програми се сглобяват в обща коалиционна програма. И тогава няма да има месии, няма да има оправдания, няма да може председателят на една партия, носител на мандата, да посочва друг човек за премиер, при което нито единият, нито другия носят реално някаква отговорност за властта.

Няколко шантави идеи…

При така очерталата се ситуация и анонсите на част от вече новите парламентарни партии, че незабавно новото Народно събрание следва да се заеме с изменение на изборния кодекс, си позволявам да подаря без никакви претенции няколко шантави идеи…

1. Избирателят да получи реално право не чрез преференции, а през мажоритарен елемент в гласуването. Това може да се случи ако така наречените МИР (многомандатни избирателни райони) се преструктурират, така че да са с най-много 5 мандата. Така избирателят ще може реално да познава кандидатите и да гласува директно за конкретен човек в партийна листа. По този начин няма да има „водачи“ и партиите ще получат конкретна оценка на всеки свой кандидат.

При сегашното разпределение на т.н. МИР, те са оформени по т.н. области (бивши окръзи) с изключение на София, където има три избирателни района и Пловдив, който има два. Избирателните райони, които следва да се преформатират са 14:

 Благоевград, Бургас, Варна, Велико Търново, Пазарджик, Плевен, двата Пловдивски, Русе, трите Софийски, Стара Загора и Хасково

Тези 14 избирателни района дават 150 депутатски места или над 65 % от целия състав на Народното събрание. При тяхното разделяне с ограничение до 5 мандата, биха се получили 20 нови МИР или общо 50 за цялата страна.

2. След преглед и корекция на мандатите в петдесетте многомандатни избирателни района, те следва да формират 230 мандата. Останалите десет мандата се разделят като многомандатни избирателни райони, както следва:

Многомандатен избирателен район Европа и Русия с пет мандата.

Многомандатен избирателен район Турция и Азия с три мандата.

Многомандатен избирателен район САЩ, Канада и останалия свят с два мандата.

Така може да се преодолее страха в някои партии от вота в Турция – премълчаван срамежливо от повечето партийни субекти. Освен това нашите съграждани в чужбина ще получат реално и персонално представителство, към което могат да се обръщат и да поставят исканията и проблемите си.

3. Партиите, като основни субекти на управлението да продължават да получават държавна субсидия. Размерът на субсидията е гаранция за поддържане на организационната им дейност и предпазването им от платена намеса в партийните решения. Субсидията се определя в размер от една стотна от минималната заплата в страната за получен глас за всяка партия получила над 1 % от гласовете на национални избори. Това при условията в момента се равнява на 6,50лв. на глас.
4. Партиите, които получават държавна субсидия се задължават в началото на всяка календарна година (до края на месец януари) да публикуват свой програмен документ, в който ясно да определят своята позиция по стратегическите проблеми на държавата и управлението:

–          данъци и данъчна политика

–          икономическо развитие

–          социално развитие

–          демографско развитие

–          вътрешна сигурност и правов ред

–          национална сигурност

–          образование

–          здравеопазване

Този ангажимент не отменя възможността при промяна на позицията на партията по тези стратегически въпроси през годината, програмният документ и да се промени, но със задължителна публикация и уведомяване пред медиите.

5. Партия, която не желае или не може да публикува своя програмен документ, в установения срок, се лишава от държавна субсидия.
6. Изборният закон се преработва с цел подобряване в частта технология на изборите и преброяването на гласовете, като се определят механизми и последователни стъпки в посока електронно гласуване и гласуване по пощата.