“Значи, така решихме да ги подредим на масата – роднина, милиционер, роднина, милиционер”.

Тази крилата фраза от филма “Опасен чар” с незабравимия Тодор Колев ме осени, когато научих за първите назначения на служебния кабинет. И ми стана поетично!

Не ме раждай, мамо, с късмет,
най ми намери наш човек.
Който да не ме мъчи със занаят,
а да ме уреди в партиен апарат.
А оттам да ме назначат
за директор на държавен водопад.

Долу-горе така изглежда българската мечта след 30 години преход. За да я реализираш, не е нужно да си завършил престижен, а правилен университет. Тук школата в Симеоново безапелационно бие родната Алма Матер или чужбинските Оксфорд, Харвард, Станфорд и ко. Защото от скамейката на полицейската ни академия директно се озоваваш на министерската пейка. И със снишаване се гарантира оцеляване.

Така, бавно и полека, без да са минали няколко века, се озовахме в държава, която от десетилетия се управлява по модела – калинка, милиционер, калинка, милиционер… В която най-некадърните са най-кресливи, а най-бездарните – най-непоклатими.

И колкото и да говорим за реформа, тя все е проформа. И колкото е по-безумна, толкова е по-шумна.

Може да ви звуча песимистично, но пък е реалистично. И скоро няма да стане оптимистично.

Прочетено във фейсбук страницата Grozdan Karadjov