Седим с Добри Жотев в писателското кафене на ,,Ангел Кънчев” № 5, той чака журналистка, интервю да даде. Пристига тя запъхтяна и още седнала не седнала го почва:

– Другарю Жотев, вие като писател…

Не довършва не, ами, направо не започва питането си тя, защото поетът вдига ръка и я спира.

– Чакай, чакай малко. Всички дето сме тука, до един пишем, ама писателите са другаде. Аз знам един, който е безспорен, ама почина отдавна…

– Кой е той? – бърза да задоволи женското си любопитство журналистката.

– Фьодор Михайлович…

И, о, тогава, така изведнъж, съмнение! със задължителен характер ми се привидя – да не би другите около мен, пък и самият аз нещо да грешим, като гърдите си на селски тъпани направихме и кожите им продънихме от туй думкане непристойно, и гласовете ни все по на фалцет го докарват, бетер и от тия на глашатаите по мегданите хвалба да се хвалим какви писатели сме станали.

Това съмнение не ме напуска и до днес и почне ли някой да се емчи, че е писател, а като се почнат онези ти ми фейсизтърбушки захваления – ти мене, аз тебе, се сещам за Добри Жотев и урока му.

Може и това да ме е възпирало да се развихря в интервю дадено на мастития сега белетрист, а тогава млад журналист Деян Енев, от 19 ноември 1992 година.

– И за финал фраза. – казва той.

– Много искам да стана писател! – отвръщам му.

А по това време вече съм творчески секретар на СБП и, а-ха, нещо да се случи.

Добавка към съмнение първо! – ами то ако лесно се става истински писател, колко други щяха да го направят преди тебе, бедни ми Жеков.

И ей го един от онези ,,Блуждаещи спомени“ отново се завръща да ни напомни, че на днешния ден през 1997 година от нас си отиде големия поет и човек ДОБРИ ЖОТЕВ. Нека си спомним за него и внезапните му уроци.

Прочетено във фейсбук профила Васко Жеков

Добри Жотев, рисунка Георги Трифонов